Дмитрий кимна отсечено и излезе от стаята. На половината път по коридора той застина на мястото си. Беше забравил, че не се намираше в Русия. Руските закони бяха създадени за аристокрацията. Английските закони обаче вземаха предвид и благоденствието на обикновените хора. В Англия общественото мнение имаше тежест. Тази жена можеше да създаде обществен скандал, за който можеше да разбере дори самата кралица.
Това беше последното нещо, от което се нуждаеше Дмитрий, като се имаше предвид предстоящото посещение на царя в Англия. Общественото мнение и без това беше настроено против руснаците. Англичаните бяха обичали цар Александър заради победата му над Наполеон, смятаха много по-младия му брат Николай, който го беше наследил, за човек, който постоянно създаваше проблеми на останалите държави, а не можеше да се справи с управлението на своята. Това си беше самата истина, но в момента истината нямаше значение. Дмитрий се намираше в Англия, защото не бе искал възмутителното поведение на сестра му да се отрази неблагоприятно върху посещението на царя.
— Тя веднага ли ще си тръгне, принц Дмитрий?
— Какво? — Той вдиша глава и забеляза Владимир, който беше застанал пред него. — Не, страхувам се, че не. Ти беше прав, приятелю Тя е една много неприятна млада жена и със своето безразсъдство създаде малък проблем.
— Господарю?
Внезапно Дмитрий се разсмя.
— Иска да те види как гниеш в някой английски затвор.
Владимир не прояви никаква загриженост при тази новина, което говореше добре за способността на принца да се грижи за хората си.
— Не мисля, че тя смята да се откаже дори и след нашето отпътуване.
— Но посещението на царя…
— Точно така. Действията й нямаше да имат никакво значение, ако не беше това. Какво мислиш. Владимир? Имаш ли някакво предложение?
Слугата имаше нещо предвид, но знаеше, че принцът нямаше да одобри убийството на жената.
— Не може ли да бъде убедена… — Повдигнатите вежди на господаря му го накараха да изстене мислено. — Не, не мисля така. Предполагам, че ще се наложи да бъде задържана.
— И аз така смятам — съгласи се принцът, след което се усмихна, сякаш тази мисъл му харесваше. — Да, страхувам се, че ще трябва да я задържим при нас, поне за няколко месеца. Може да се прибере с някой от моите кораби, преди Нева да замръзне отново.
Владимир стисна зъби от раздразнение. Месеци, през които щеше да му се налага да се оправя с тази жена, която неизменно успяваше да го вбеси. Той не бе имал точно това предвид, а по-скоро да бъде намерен някой, който да я държи затворена тук. Не се налагаше да я вземат със себе си, но щом Дмитрий бе мислил върху това, то явно не беше свършил с тази жена. Какво толкова му харесваше точно у нея?
Той предположи, че едва ли имаше нужда да пита като каква щеше да бъде задържана тя, но не можеше да си позволи да прави повече грешки.
— Положението й, господарю?
— Слугиня, разбира се. Не виждам причина да похабяваме способностите й, каквито и да са те. Можем да установим какви са по-късно. Засега се погрижи тя да бъде качена на кораба възможно най-безшумно. Един от сандъците ми за дрехи би трябвало да свърши работа. Освен това ще се наложи да й осигуриш достатъчно дрехи поне за пътуването.
Владимир кимна; положението, което щеше да има жената, правеше всичко малко по-приемливо.
— Нещо друго, господарю?
— Да. Тя не трябва да бъде наранена — отвърна Дмитрий и в тона му слугата долови скрито предупреждение. — Не искам косъм да падне от главата й, Владимир, така че внимавай с нея.
И как щеше да успее да изпълни това нареждане, след като трябваше да я натъпче в сандък за дрехи? Владимир отново промени мнението си. Слугиня, друг път! Принцът беше просто раздразнен от жената, но влечението му към нея беше все още силно.
Глава 9
— Насам. — Владимир отвори вратата на каютата пред двамата носачи, които носеха сандъка на господаря му. — Внимателно! За бога, не го изпускайте. Много добре Можете да си вървите.
Владимир отиде до сандъка и се втренчи в ключалката. Ключът беше в джоба му, но той не го извади. Нямаше причина да пуска жената още сега. До отплаването им оставаше цял час и той предпочиташе тя да си остане на мястото, докато не бъдеше твърде късно да се опитва да избяга.
Той чу трополене отвътре и се усмихна. Без съмнение тя риташе с крака по стените. Определено не й беше удобно, но си го заслужаваше. Искала да го вкара в затвора. За какво? Та нали нищо лошо не й се бе случило.