Катрин беше на друго мнение. Сега имаше още една причина да не изпитва добри чувства към тези варвари руснаците. Да я набутат в сандък само за да я изведат от къщата, беше непоносимо. Но какво друго трябваше да очаква, след като толкова безразсъдно бе предупредила принца за намеренията си? Защо бе проявила такава глупост?
„Не, Катрин, не можеш да обвиняват себе си. Просто в негово присъствие ти беше невъзможно да мислиш ясно.“
Тя не се съмняваше, че именно той беше виновен за тази последна обида. Беше го предупредила повече да не изпраща Киров при нея, но въпреки това именно той бе влязъл в стаята малко след като принцът беше излязъл, преди тя да бе успяла дори да се облече напълно. Той бе дошъл с още един мъж — едър, облечен в ливрея на паж, който я бе заобиколил и преди тя да осъзнае какво става, се бе озовала по гръб с вързани китки и глезени и запушена уста.
След това пажът, който не бе казал нито една дума, я бе вдигнал с лекота и я бе понесъл надолу по стълбите. Но вместо да напуснат къщата, както бе очаквала, я бяха отвели в някаква стая на втория етаж и я бяха натъпкали в един сандък.
Неудобството й нямаше граници. Сгъната в кръста, с глава, опираща се в единия край на сандъка, тя лежете на ръцете си, които отдавна бяха изтръпнали до болка, и ако свиеше колене до гърдите си, после можеше да ритне другия край на сандъка. Усилието се оказа безплодно. Очевидно нямаха намерение да я освободят, докато не намереха за необходимо.
Катрин нямаше представа къде се намираше в момента. Тя бе усетила, че пътуват с файтон, и знаеше, че след това сандъкът бе отнесен някъде, но когато го бяха сложили на земята, не бе разбрала къде точно се намираше Не можеше да долови други звуци, освен затрудненото си дишане. Въздухът беше горещ и около ръба на капака нямаше нито една пролука.
Катрин си помисли, че ако останеше в сандъка още малко, сигурно щеше да се задуши. Ако обаче продължеше да мисли за това, сигурно щеше да я обземе паника, а на нея й се струваше най-разумно да запази спокойствие, при което въздухът щеше да й стигне за по-дълго време.
Но времето минаваше и тя започна да си мисли, че може би точно това беше решението на проблема, което руснаците бяха намерили. Ако смятаха, че тя наистина ще изпълни заплахата си, как можеха да я пуснат? Не можеха и този сандък може би щеше да се окаже ковчегът й. Но дали принц Дмитрий беше способен да направи това с нея, след… след… не, тя не вярваше, че той би постъпил така. Но Владимир беше способен да го направи. Неговата неприязън към Катрин беше очевидна.
В кухнята човекът, който заемаше централно място в мислите на Катрин, се навеждаше да вземе една дебела пирожка с месо. Жена му бе специалистка в правенето им. Маруся го спря, когато ръката му беше само на няколко сантиметра от целта му.
— Знаеш, че тези са за принца и принцесата — изсумтя тя. — Ако и ти искаш, съпруже, ще трябва да ме помолиш да ти приготвя.
Корабният готвач, който стоеше до Владимир, се разсмя.
— Тази вечер ще трябва да се задоволиш с моите ястия, като всички останали. — След това прошепна: — Какво става, да не ти е ядосана? Ако е така, късметлия си, че отказва да ти даде само храна.
Владимир се втренчи в мрачно развеселения готвач и той побърза да се върне при котлите си. Маруся се замисли. Когато по-рано бе казал какво беше решено да се направи с английската прислужница, тя се беше намръщила и троснато бе казала, че нито една жена не заслужава подобно отношение. Когато той бе отбелязал, че да я натъпчат в сандъка бе идея на принца, Маруся бе отвърнала, че на принца сигурно му има нещо, щом си позволява да се държи така с една жена.
— Той още ли спи? — попита сега Маруся.
— Да. Няма нужда да бързаш с вечерята му.
— Не се притеснявай за храната му. Тя ще бъде готова навреме. — Светлосините й очи се присвиха, което показа на съпруга й, че е силно раздразнена. — Какво направи с малката англичанка?
— Сложих я в каютата със сандъците с дрехи. Предполагам, че ще се наложи да опъна един хамак за нея.
— Тя как реагира?
— Помислих, че ще бъде най-добре да изчакам, докато се отдалечим достатъчно от Лондон, преди да я пусна да излезе.
— Е?
— Още не съм я пуснал.
— Но сигурно си пробил дупки в сандъка, нали? Знаеш колко плътно се затварят сандъците на принца.
Владимир пребледня. Дори през ум не му бе минало подобно нещо, а и как би могъл да се сети, след като никога досега не бе пъхал човек в сандък?
Маруся разчете правилно изражението му и зяпна от изненада.
— Да не си полудял? Върви и се моли да не е твърде късно! Върви!
Преди тя да успее да довърши, той вече бе изхвърчал навън. Думите на принца се върнаха в съзнанието му. И косъм не трябваше да падне от главата на англичанката. А щом принцът беше заплашил с най-сурово наказание само за това, то какво ли щеше да направи, ако жената умреше? Киров дори не смееше да си помисли.