Катрин не можеше да повярва на ушите си. А за това, че изобщо я беше напъхал в сандъка? Къде беше съжалението му за това?
— Това не беше… единствената ти грешка… ти… ти…
Тя се отказа. Твърде болезнено беше да говори, когато гърлото й беше толкова пресъхнало, а езикът беше като някаква подута гадост в устата й. Кръвта нахлуваше в краката й и чувството беше толкова неприятно, че й се наложи да стисне зъби, за да не изстене, Господи, и преди й себе случвало крайниците й да изтръпнат, ако останеше да лежи твърде дълго в едно положение, но никога чак толкова много.
Маруся се върна с водата и допря каната до устните на Катрин, която отпи жадно, без да мисли за приличието Поне една част от тялото й бе получила облекчение, въпреки че останалите протестираха. Хиляди иглички нападаха краката и ръцете й, докато не започна да й се струва, че няма да издържи повече. Тя изстена, въпреки че бе решила да не го прави.
— Тропай с крака. Това ще помогне.
Възрастната жена говореше любезно, но Катрин не можеше да го оцени точно в този момент.
— Аз… аз… о, дяволите да те вземат, Киров! Вече не разкъсват престъпниците с коне, но аз ще се погрижа това наказание да бъде приложено специално към теб!
Владимир не й обърна никакво внимание и продължи да разтрива краката й, но Маруся се разсмя, докато правеше същото с ръцете на Катрин.
— Поне духът й не е бил повреден от престоя в този сандък.
— Толкова по-зле — изръмжа Владимир.
Това, че двамата си говореха на руски, вбеси още повече Катрин.
— Говоря пет езика, но вашият не е от тях. Ако не говорите на френски, няма да ви кажа защо военният флот на кралицата ще преследва този кораб по целия път до Русия, ако се наложи.
— Ама че глупости — намръщи се Киров — Още малко и ще ни кажеш, че си говориш с вашата кралица.
— Не само това — отвърна Катрин, — но съм и нейна приятелка, откакто служих една година като нейна придворна дама. Но дори и да не беше така, само влиянието на граф Страфорд щеше да бъде достатъчно.
— Твоят работодател ли?
— Не се подигравай с нея, Маруся — предупреди Владимир жена си. — Един английски граф не би се интересувал къде се намира някоя негова прислужница. Те не са собственост на своите господари като нас.
Катрин долови презрението, с което той изрече тези думи, сякаш се гордееше, че е собственост на някого. Но фактът, че той не вярваше на нито една нейна дума, я ядоса още повече.
— Първата и най-голямата ти грешка беше, че предположи, че съм прислужница. Не те поправих, тъй като не исках да се разбере истинската ми самоличност. Но всичко това стигна твърде далеч. Графът ми е баща, а не работодател. Казвам се Катрин Сейнт Джон — лейди Катрин Сейнт Джон.
Съпрузите се спогледаха. Катрин не успя да види изражението на Маруся. То сякаш казваше на Киров; „Виждаш ли? Това вече обяснява арогантността й, заповедния й тон и високомерието й.“ Изражението на Владимир обаче не показваше никаква загриженост.
— Която и да си, губиш си времето, като се гневиш на мен — каза съвсем спокойно той. — Този път не действах своеволно, а изпълнявах заповеди — точни заповеди, които включваха дори и идеята за сандъка. Грешката, че не се погрижих за вентилацията обаче, си беше моя. Може би дори трябваше да те пусна по-рано…
— Може би? — избухна Катрин, на която й се искаше да стовари нещо тежко върху главата му.
Тя щеше да продължи, но точно в този момент вълна от силна болка премина през краката й и я накара да се превие със стон. Катрин издърпа ръцете си от тези на Маруся и заби нокти в бедрата си, но това не и помогна. Жизнеността на краката й се възвръщаше.
През последните пет минути Максим бе стоял на вратата и бе слушал с удивление разговора на тримата, но сега си спомни задълженията си.
— Ако това е англичанката, принцът иска да я види незабавно.
Владимир хвърли един поглед през рамо и усети както обзема предишният ужас.
— Тя не е в състояние…
— Той каза веднага, Владимир.
Глава 10
Дмитрий облегна глава на високата облегалка на стола и сложи босите си крака върху столчето пред себе си. Столът беше удобен и му служеше като напомняне, че беше човек, който рядко си отказваше нещо, каквото и да било то. Столът беше един от осемте, които бе купил, по един за всяка от спалните си в именията, които притежаваше из Европа, както и един за пътуванията си. Когато видеше нещо, което му подхождаше, той правеше всичко възможно да го получи. И винаги бе успявал.
Принцеса Татяна беше една такава цел. Тя му подхождаше. Тя беше най-редкият скъпоценен камък измежду всички бляскави красавици в Санкт Петербург. А щом беше решил да се жени, можеше ли да се ожени за друга, освен за най-красивата?