— Митя, от часове те чакам да проспиш деня, но повече… няма… да чакам. — Последните думи бяха изговорени бавно, когато тя осъзна, че Дмитрий не беше сам. Един поглед към Катрин й беше достатъчен, за да реши, че не трябва да се съобразява с нея, но цялото й поведение се промени, като забеляза раздразнението на принца. — Съжалявам — побърза да каже жената. — Не знаех, че си зает.
— Което няма нищо общо с проблема — отвърна остро Дмитрий. — Нищо чудно, че херцогинята реши да се отърве от теб, Анастасия, ако тази липса на обноски е между качествата, които си придобила напоследък.
Поведението на жената се промени отново, след като бе скастрена тъй остро пред една непозната, и тя мина в защита.
— Важно е, иначе не бих…
— Не ми пука, дори ако на кораба има пожар! В бъдеще ще искаш разрешение, преди да ме обезпокоиш, независимо колко е часът и независимо каква е причината!
Катрин почти се забавляваше, докато наблюдаваше авторитарния изблик на гняв. Пред нея стоеше мъж, който не бе позволил нищо друго да го обезпокои, дори и плесницата, която му беше ударила, а сега беснееше заради някаква дреболия. От друга страна обаче, тя се бе срещала с руснаци само в двора и бе слушала много истории за тях от руския посланик в Лондон, който беше близък приятел на графа и който й бе казвал, че руснаците са хора с непостоянен характер, които бързо сменят настроенията си.
Досега принцът не бе показал, че има склонност към подобно поведение. Е, поне този негов изблик беше успокояващ, защото беше по-подходящ за онова, което тя очакваше от един руснак. Винаги беше по-лесно да се справи с един предсказуем човек.
Катрин бързо оцени възможностите си и реши да рискува. Тя се направи на покорна — роля, която не и отиваше — и се намеси в разговора на двамата.
— Милорд, нямам нищо против да изчакам, докато свършите с дамата. Само ще изляза навън…
— Остани си на мястото, Катрин — подметна той през рамо. — Анастасия си тръгва.
Две заповеди, по една за всяка от двете жени. Но нито една от тях нямаше намерение да се подчини без бой.
— Няма да се отървеш от мен, Митя — настоя Анастасия и тропна с крак, за да се увери, че брат й осъзнава колко е разстроена. — Една от прислужниците ми е изчезнала! Малката кучка е избягала!
Преди Дмитрий да успее да отвърне нещо, Катрин, която го заобикаляше бавно, но без да спре, каза твърдо:
— Моята работа може да почака, милорд. — След това добави: — Ако някой е паднал зад борда…
— Глупости — прекъсна я Анастасия, без дори да забелязва, че Катрин се опитваше да й помогне. — Лукавата мръсница се е измъкнала, преди да отплаваме. По време на пътуването към Англия беше болна през цялото време, също като моята Зора. Просто не е искала да пътува отново с кораб. Но аз не искам да се откажа от нея, Митя. Тя ми принадлежи и аз си я искам обратно.
— Да не би да очакваш от мен да обърна този кораб и да се върна за твоята крепостна, след като знаеш, че съм обещал на всички им свободата, стига само да я поискат? Не ставай глупачка, Анастасия. Можеше да избереш поне измежду сто жени с кого да я замениш.
— Но не тук и не сега. Какво ще правя сега, след като Зора е болна?
— Не смяташ ли, че ще трябва да се задоволиш с една от моите слугини? — Това не беше въпрос, а заповед.
Анастасия знаеше, че това бе краят на разговора. Не бе очаквала, че брат й ще се върне обратно заради прислужницата и, но бе имала нужда да излее раздразнението си от това принудително пътуване с него, да го накара да прояви малко по-голямо съчувствие към нея и избягалата прислужница се беше оказала подходящ повод.
— Ти си жесток, Митя, Моите прислужници са добре обучени. Твоите слугини нямат никаква представа какво означавала бъдат прислужници на една дама. Те знаят само как да обслужват теб.
Докато те спореха, Катрин се възползва от факта, че те сякаш бяха забравили за присъствието й, и успя да се доближи до вратата. Тя не повтори, че ще изчака навън принцът да свърши разговора си, а просто отвори безшумно вратата, измъкна се навън и я затвори също толкова безшумно.
Глава 11
Тесният коридор беше слабо осветен. В единия край висеше фенер, а в другия, през една врата, която водеше към палубата, нахлуваше дневната светлина. Коридорът беше празен и това накара Катрин да спре за малко. Това беше твърде лесно. Трябваше само да се качи по стълбите, които водеха към палубата, да стигне до парапета и да го прекрачи. Но в продължение на цели двайсет секунди Катрин остана да стои напълно неподвижно пред каютата на Дмитрий.
След два дни на такъв лош късмет, съвсем естествено беше да се съмнява, когато й се откриеше такава прекрасна възможност. Сърцето й заби учестено. Все още не беше в безопасност. Не можеше да си позволи да се почувства в безопасност, преди краката й да бяха стъпили на брега на реката, откъдето можеше да наблюдава как корабът отплава и се превръща в малка черна точица на хоризонта.