„Направи нещо, Катрин, преди той да осъзнае, че си избягала, докато е спорил с онова прекрасно създание.“
Ако бе смятала, че ще успее да убеди принца да накара капитана да върне кораба заради нея, отказът му да изпълни същото желание на онази красива жена бе сложил край на всичките й надежди. Щом той нямаше намерение да се върне в Лондон заради един от своите хора, то със сигурност нямаше да го направи заради нея, особено пък като се имаше предвид фактът, че тя се намираше на този кораб по негова заповед. Защо? Защо?
„Не сега, Катрин! После можеш да си задаваш такива въпроси, но преди това трябва да се измъкнеш оттук.“
Тя чу повишените в пристъп на гняв гласове откъм вътрешността на каютата и въпреки че не успя да различи думите, това й напомни, че Дмитрий всеки момент можеше да забележи отсъствието й. Нямаше време за губене. Можеше само да бъде благодарна, че тази възможност за бягство й се беше открила, преди корабът да бе стигнал до устието на Темза и английският бряг да бе останал зад тях. Когато излезеха в открито море, бягството щеше да бъде невъзможно.
Тя се отблъсна от вратата и изтича към стълбите, но в бързината се спъна в едно от стъпалата и загуби равновесие. Това обаче я спаси да не се хвърли право в ръцете на един моряк от екипажа, който точно в този момент мина по площадката над стълбите. Не би трябвало да забравя, че по това време на деня палубата нямаше да бъде пуста. Катрин не знаеше колко точно беше часът, но трябва да беше късно следобед, дори вероятно наближаваше вечерта. Ако вече се беше стъмнило, тя нямаше да се тревожи толкова много, но ако изчакаше да се стъмни, щеше да бъде твърде късно за бягство. Трябваше да се възползва от възможността, която й се беше удала, въпреки че рискуваше да бъде забелязана.
Сърцето й биеше силно, когато Катрин започна да изкачва бавно стъпалата. „Не се набивай на очи, момиче. Дръж се естествено, сякаш просто искаш да се поразходиш на палубата.“
Единственият проблем беше, че тя нямаше никаква представа дали една разходка по палубата беше нещо нормално или не. Ако беше затворничка, както вече подозираше, нямаше да бъде естествено да я видят сама на палубата. Но дали всички щяха да знаят коя е тя? Слугите на Дмитрий — да, но моряците, капитанът? Как можеше принцът да обясни отвличането й пред капитана на този кораб? Не можеше. Той вероятно бе имал намерението да я държи скрита по време на пътуването, а това нямаше да бъде трудно с помощта на множеството му слуги.
Една от слугините на принца се появи пред погледа на Катрин тъкмо когато тя застана нервно на вратата. Беше младото момиче, което бе обслужило Катрин миналата вечер. Сега прислужницата стоеше на няколко метра встрани, говореше с неколцина моряци и се смееше. На всичкото отгоре говореше на френски. Ама че лукава хлапачка! В присъствието на Катрин тя бе говорила само на руски несъмнено за да не й се наложи да отговаря на въпросите й. Е, сега това нямаше значение. За щастие вниманието на прислужницата беше насочено другаде и тя дори не погледна към мястото, на което беше застанала Катрин.
На палубата кипеше трескава дейност, чуваха се викове, смях и дори песни. Никой не забеляза Катрин, когато тя тръгна спокойно към перилата. Беше вперила поглед в тях, в тези дъсчени конструкции, които бяха вратата към свободата й. Едва когато се хвана за тях и погледна зад тях, с удивление осъзна колко далеч изглеждаше сушата. Корабът бе стигнал до устието на Темза, където реката все повече се разширяваше и се сливаше с морето. Щеше да й се наложи да преплува километри, за да стигне до брега. Но какъв друг избор имаше? За пътуване до Русия не можеше да става и дума, след като Англия все още беше пред погледа й.
Тя затвори очи и се помоли за допълнителните сили, които знаеше, че щяха да й бъдат необходими, затваряйки ума си за ужасяващата мисъл, че вместо свободата, можеше да намери гроба си в тези води. От друга страна, някъде в подсъзнанието и все още се криеше мисълта, която не й бе давала мира, докато бе стояла заключена в сандъка — че гроб във водата може би бе точно разрешението, което принцът бе намерил на проблема, пред който го бе поставила Катрин. Тази мисъл й върна решителността, която бе една от отличителните черти на характера й. Тя виждаше само две възможности пред себе си — или щеше да се справи, или щеше да умре…