Случилото се с принца не се броеше заради наркотика. Нищо от миналата нощ не й се струваше реално, въпреки че споменът беше кристално ясен. А онова, което ставаше сега, беше едностранно — или поне тя си мислеше така. Катрин беше потънала в собственото си объркване до такава степен, че не забелязваше объркването на принца.
Дмитрий пръв осъзна в какво положение се намираха и защо изобщо бе побързал да дойде тук. Той наведе глава и дъхът му погали ухото й.
— Сама ли ще дойдеш с мен, или ще се наложи да те нося?
Почти му се прииска да не бе казал нищо. Той не се беше запитал защо тя не бе казала нищо, защо през цялото това време не бе помръднала дори едно мускулче. А би трябвало. Спокойното приемане на проваления й опит за бягство не беше типично за характера й. Последното представление, което му бе изиграла в каютата, също не беше типично за нея, но той не го беше забелязал заради раздразнението си.
За нещастие, не можеше да види изражението й, защото в противен случай сигурно щеше да разбере, че не е толкова незаинтересована от него, колкото се преструваше. Но сега, когато почувства как тя се вцепенява при звука на гласа му и след това се опитва да се отдръпне от него, му бе напомнено, че това не беше някаква празноглава хлапачка, а една много умна жена, и той реши, че мълчанието й се дължеше на факта, че сигурно беше намислила нещо.
— Ако не бях отвлякъл вниманието си, веднага щях да заподозра, че зад покорството ти се крие нещо. Сега обаче нищо не отвлича вниманието ми, мъниче, така че не се опитвай да ми играеш номера.
Катрин се опита отново да се измъкне от ръцете му, но безуспешно.
— Пусни ме!
Това не беше молба, а заповед. Дмитрий се усмихна. Харесваше му високомерната роля, която тя играеше, и беше доволен, че бе решила да не се отказва от нея, въпреки че нямаше никаква полза да я играе повече.
— Не отговори на въпроса ми — напомни й той.
— Предпочитам да си остана тук.
— Това не беше една от възможностите, които ти дадох.
— В такъв случай искам да се видя с капитана.
Дмитрий се разсмя и несъзнателно я стисна малко по-силно.
— Отново даваш нареждания, а, скъпа? И какво те кара да смяташ, че с това ще постигнеш нещо повече отпреди?
— Страхуваш се да ме оставиш да се видя с него, нали? — обвини го тя. — Мога да се развикам. Знам, че е недостойно, но си има своите предимства.
— Моля те, недей. — Той не можа да се овладее и се разтресе от смях. — Предавам се, Катя, та дори и за да ти спестя планирането на някакъв начин да се срещнеш с него по-късно.
Тя не му повярва, дори когато той извика нещо на един от моряците и мъжът се завтече да изпълни нареждането му. Но когато един офицер излезе на палубата и се запъти към тях, Катрин си спомни в какво положение се намираше.
— Няма ли да ме пуснеш? — изсъска тя.
Принцът също беше забравил, че все още я държеше за крака. Той отмести бавно ръката си, но остави пръстите си да се плъзнат по бедрото на Катрин, докато тя сваляше крака си. Той чу как тя си пое рязко дъх при тази волност, но не съжали нито за миг за постъпката си, дори когато Катрин се обърна и го изгледа гневно.
Дмитрий повдигна невинно вежди, но докато се обръщаше да представи мъжа, който бе застанал пред тях, на лицето му се разля широка усмивка. Сергей Миронов беше среден на ръст, едър, може би около четирийсетгодишен мъж. Кафявата му коса бе започнала да посивява, а около очите му бяха започнали да се появяват дълбоки бръчки. Той не изглеждаше никак раздразнен от това, че го бяха повикали така внезапно, а синьо-бялата му униформа беше безупречна. Катрин нито за миг не се усъмни, че това наистина е капитанът на кораба, но не хареса почтителността, с която той се държеше с Дмитрий.
— Капитан Миронов, ах, как да се изразя? — Тя погледна колебливо Дмитрий, тъй като внезапно бе осъзнала, че нямаше да си помогне, ако обвинеше един руски принц в престъпление пред руски капитан. — Аз… аз открих, че не мога да напусна Англия точно сега.
— Ще трябва да говориш по-бавно, Катя. Сергей разбира френски, но не и когато му говорят толкова бързо.
Тя не обърна внимание на намесата на Дмитрий.
— Разбрахте ли ме, капитане?
Мъжът кимна.
— Грешка, казвате.
— Точно така. — Катрин се усмихна. — Затова ви моля да бъдете така любезен и да ме оставите на брега, ако това няма да ви затрудни, разбира се.
— Няма да ме затрудни — каза той и погледна към Дмитрий. — Ваше височество?
— Дръж курса, Сергей.
— Слушам.
Мъжът се отдалечи и остави Катрин да гледа с удивление след него. Тя се обърна към Дмитрий и се нахвърли върху него.