— Ах, ти, копеле…
— Предупредих те, скъпа — каза спокойно той. — Разбираш ли, този кораб и всичко на него е моя собственост, включително и капитанът и екипажът.
— Това е варварство!
— Съгласен съм — отвърна той и сви рамене. — Но докато царят не се реши да се възпротиви на по-голямата част от благородниците и не отмени крепостничеството, милиони руснаци ще продължат да бъдат собственост на малка група хора.
Катрин си замълча. Колкото и да й се искаше да го нападне по този въпрос, не можеше да го направи, тъй като вече го беше чула да казва на красивата Анастасия, че е предложил на своите крепостни свободата. А ако беше против крепостничеството, двамата просто щяха да изразят съгласие с аргументите, които Катрин щеше да повдигне, а точно в този момент тя не беше в настроение да се съгласява с него за каквото и да било. Предприе друга тактика.
— На този кораб има едно нещо, което не е твоя собственост, Александров.
Ъгълчетата на устните му се извиха леко, сякаш с тази си усмивка той искаше да й покаже, че въпреки че беше права по принцип, все пак беше оставена на неговата милост. На Катрин не й беше необходимо да чуе това, за да го разбере. Проблемът й беше в приемането на този факт.
— Ела, Катя, ще обсъдим това на вечеря в каютата ми.
Той посегна към ръката й, но тя я отдръпна рязко.
— Няма какво да обсъждаме. Или ме оставяш да сляза на брега, или ми позволяваш да скоча.
— На мен даваш нареждания, а към Сергей отправяш учтиви молби. Може би трябва да промениш тактиката си.
— Върви по дяволите!
Катрин се отдалечи само за да осъзнае, че нямаше къде да отиде. Тя не разполагаше със собствена каюта, а и в целия този кораб — неговия кораб — нямаше нито едно място, на което можеше да се скрие. А времето, с което разполагаше, не беше много; Англия се отдалечаваше с всяка измината секунда.
Като стигна на площадката на стълбите, тя се спря и се обърна назад към принца, при което едва не бе съборена, когато той се блъсна в нея, тъй като я бе последвал веднага. Дмитрий реагира бързо и я подхвана и само това им попречи да не паднат надолу по стълбите. Катрин се озова в предишното положение, но този път беше обърната с лице към него.
— Имаш ли да ми кажеш още нещо, Катя?
— Какво? — Той отстъпи назад, пусна я и тя си възвърна способността да мисли нормално. — Да, аз…
Господи, това не беше лесно. „Как ще се унижиш така, след като по-скоро би го сритала?“
Тя погледна нагоре, след което бързо сведе поглед. Тъмните, кадифени очи бяха също толкова силни колкото и прегръдката му, а при такава близост тя не смееше да посрещне подобно предизвикателство.
— Извинявам се, принц Александров. Обикновено не съм толкова избухлива, но при тези обстоятелства… няма значение. Вижте, аз съм готова на сделка. Ако ме свалите на брега, кълна се, че ще забравя, че изобщо сме се срещали някога. Няма да се оплача на властите. Дори няма да кажа на баща си какво се случи. Искам само да си отида у дома.
— Съжалявам, Катя, наистина съжалявам. Ако цар Николай нямаше намерение да посети вашата кралица това лято, нямаше да има причина да не те оставя в Англия. Но вашите английски вестници с удоволствие биха се възползвали от всеки повод да се нахвърлят върху Николай Павлович. Аз нямам намерение да им дам такъв повод.
— Кълна се…
— Не мога да поема такъв риск.
Сега Катрин беше достатъчно ядосана, за да се осмели да го погледне в очите.
— Тази сутрин бях разстроена и казах доста неща, които не мислех. Но сега вече знаеш коя съм в действителност. Трябва да разбереш, че не мога да получа удовлетворение, без да въвлека името на семейството си в ужасен скандал, а това е нещо, което никога не бих направила.
— Бих се съгласил с това, ако ти наистина беше Сейнт Джон.
Тя издаде някакъв звук, който беше наполовина стон, наполовина писък.
— Не можеш да направиш това! Знаеш ли какво ще причиниш на семейството ми, колко ще се тревожат всички, като не знаят какво се е случило с мен? Моля те, Александров!
Тя долови, че бе разбудила съвестта му, но това не промени нищо.
— Съжалявам. — Той понечи да я погали по бузата, но отдръпна ръката си, когато Катрин потръпна. — Не го приемай толкова тежко, мъниче. Ще те върна в Англия веднага след края на посещението на царя.
Катрин му даде последна възможност.
— Няма ли да промениш решението си?
— Не мога.
Тя нямаше какво повече да каже и направи онова, което бе искала да направи от самото начало — ритна го с всичка сила в глезена. За нещастие, бе забравила, че беше боса, и болезненият стон на Дмитрий не беше толкова силен, колкото й се искаше, а и нейните пръсти я заболяха, но въпреки това тя му обърна гръб и тръгна надолу по стълбите. Не се спря дори когато го чу да вика Владимир. Катрин подмина каютата на принца, намери склада и седна върху сандъка, в който я бяха заключили по-рано. След това остана да чака, без да знае какво точно.