Глава 12
— За бога! — избухна Владимир. — Какво толкова казах? Кажи ми! Помолих те само да отидеш при нея и да й предадеш поканата на принца за вечеря. Ти обаче ме гледаш, сякаш съм ти предложил да я убиеш!
Маруся сведе поглед, но устните й продължаваха да бъдат стиснати все така упорито, а ножът в ръката й се движеше трескаво и осакатяваше спанака за салатата, която приготвяше.
— Защо ти трябва да ме питаш? Нали каза, че той я е поверил на теб? Това, че съм женена за теб, не означава, че ще деля тази отговорност с теб.
— Маруся…
— Не! Няма да го направя, така че не ме моли повече. Горкото момиче вече преживя достатъчно.
— Горкото момиче ли? Та тя ръмжи като вълчица.
— А, ето къде бил проблемът. Страхуваш се да застанеш очи в очи с нея след всичко, което й стори.
Владимир се отпусна тежко на един стол в противоположния край на масата. Той се втренчи гневно в гърба на готвача, чиито рамене се тресяха подозрително. Двамата му помощници белеха картофи в ъгъла и полагаха всички усилия да се преструват, че са глухи. Тук не му беше мястото да спори с жена си. Всички на кораба щяха да знаят за разговора им, преди да се беше разсъмнало.
— Как може тя да не остане доволна от молбата ми? — попита той, но този път тихо.
— Глупости. Знаеш, че тя няма да приеме нито дрехи, нито поканата му. Но имаш заповед, нали? Е, аз няма да бъда тази, която ще я накара да страда повече. — Тя снижи глас и продължи стон, в който се долавяше отвращение: — И без това вече й навредих достатъчно.
Очите на мъжа и се разшириха, когато най-накрая разбра какво бе превърнало Маруся в такава оса.
— Не го вярвам. Ти пък за какво се чувстваш виновна?
Тя вдигна поглед. Враждебността бе напуснала изражението й.
— Вината е само моя. Ако не бях предложила да я упоиш…
— Не ставай глупачка. И аз бях чул хвалбите на Булавин. Щях да отида при него и без да ме беше подсетила.
— Това не променя факта, че бях твърде безгрижна, Владимир. Изобщо не мислех за нея. За мен тя не означаваше нищо, също като всички онези безименни жени, с които той се забавлява в промеждутъците между по-благородните си завоевания. Дори когато се срещнах с нея и видях колко е различна от останалите, аз все още мислех само как да изпълня желанието му.
— Както и трябва да бъде.
— Знам го — тросна се Маруся. — Но това не променя нищо. Тя беше девствена, за бога!
— И какво от това?
— Какво от това ли? Тя не искаше да легне с него, ето какво! Ти щеше ли да ме обладаеш, ако не исках? Не, щеше да зачетеш желанието ми. Но никой не обръща никакво внимание на нейните желания, откакто ти я отмъкна от улицата. Нито един от нас.
— Той не я насили, Маруся — припомни й тихо Киров.
— Не му се наложи. Наркотикът се погрижи за това, а ние сме онези, които й го дадоха.
Владимир се намръщи.
— Тя не оплаква загубата си. Само съска, ръмжи и изисква. Пък и ти забравяш, че ще бъде възнаградена щедро и ще се върне в Англия богата.
— А какво ще прави сега? Какво ще кажеш за това, че беше принудена да дойде с нас?
— Знаеш, че това беше необходимо.
— Знам, но това не означава че е правилно. — Тя замълча, наведе се през масата и хвана ръката му — Просто… просто не я насилвай Вие мъжете никога не обръщате внимание на чувствата на една жена. Помисли за нейните чувства, когато имаш работа с нея.
Владимир направи измъчена физиономия, но кимна в знак на съгласие.
Преди да почука на вратата, Киров се поколеба. Зад него стоеше засрамена Лида. Той току-що я беше смъмрил за това, че бе казала на жена му — а и на всички останали — за изцапаните с кръв чаршафи. Ако не беше разбрала за девствеността на англичанката, Маруся едва ли щеше да изпитва толкова силно съчувствие към нея — или поне така си мислеше той. На всичкото отгоре чувството за вина на жена му беше обзело и него. То обаче изчезна още с отварянето на вратата.
Тя стоеше там, истинско въплъщение на арогантност и злоба, и дори не се отмести да го пусне да влезе.
— Какво искаш?
Тонът й беше толкова властен, че Владимир едва успя да се въздържи да не се поклони автоматично. Това нейно чувство за превъзходство го подразни както преди. Никой от крепостните в рода Александрови не би се осмелил да се държи толкова предизвикателно. Балерините, оперните певици, капитаните на кораби, архитектите — всички те си знаеха мястото. Тя обаче се поставяше над тях.