Владимир не я придружаваше. Той я достави, като я носеше на рамо, с вързани крайници и запушена уста. Киров погледна извинително принца, свали жената и бързо я развърза. Необходима й беше само една секунда да захвърли кърпата срещу Владимир, след което се обърна бясна към Дмитрий.
— Няма да търпя това! Няма! — изкрещя тя. — Ще кажеш на този твой грубиян никога повече да не ме докосва или, кълна се… кълна се…
Тя млъкна и Дмитрий разбра, че беше твърде ядосана, за да се задоволи само с устни нападки и се оглеждаше трескаво за някакво оръжие. Когато погледът й падна върху подредената маса, той скочи напред, тъй като не искаше този неин гневен пристъп да му струва цяло състояние под формата на счупен порцелан и кристал.
Ръцете му се увиха около нея и я стегнаха като въжета.
— Добре — каза той до ухото й. — Успокой се и ще разнищим тази малка драма…
— В моя полза — изсъска тя.
— Щом настояваш — Той усети как тя се отпусна леко и погледна към предполагаемия виновник. — Владимир?
— Тя отказа да се преоблече и да дойде при вас, господарю, така че двамата с Борис й помогнахме.
Дмитрий усети как гневът й се върна с пълна сила и крехкото й тяло се напъна да разкъса хватката му.
— Те ми разкъсаха роклята, свалиха я!
— Искаш ли да бъдат бичувани?
Катрин замръзна на мястото си Тя се беше втренчила във Владимир, които стоеше само на няколко метра от нея. Той беше горд човек и изражението му не се промени, когато чу въпроса на принца, но Катрин забеляза, че той беше затаил дъх в очакване на отговора й. Киров се страхуваше; в това тя не се съмняваше. Катрин се възползва от мига да се наслади на неочакваната власт, която й даваше Дмитрий. Тя си представи Владимир, завързан на мачтата, гърбът му оголен, а самата тя стои зад него и размахва камшик. Не само защото бе накарал да я облекат насила, сякаш бе безпомощно дете; нито пък задето й бе запушил устата да не вика, и пак я бе овързал, докато й сресаха косата и й поставиха парфюм зад ушите. Размаха въображаем камшик заради всичко, което този мъж й бе причинил, обърквайки живота й до невъзможност.
Мислената картина и се стори много приятна, но Катрин не беше способна да нареди подобно нещо.
— Можеш да ме пуснеш, Александров — каза тихо тя, без да сваля поглед от Владимир. — Вярвам, че овладях ужасния си гняв.
Катрин не се учуди, когато той се поколеба. Никога досега не се беше излагала по такъв начин. Тя обаче не изпитваше срам, тъй като търпението си имаше граници.
Когато принцът я пусна, тя се обърна бавно с лице към него.
— Обичайно ли е да бичуваш слугите си?
— Неодобрение ли долавям, или само така ми се струва?
— Съвсем не — излъга тя, като забеляза, че той се беше намръщил. — Обикновено любопитство.
— Не, никога не съм го правил. Което не означава, че няма изключения от това правило.
— Заради мен ли? Защо?
Той сви рамене.
— Като се има предвид всичко, мисля, че поне толкова ти дължа.
— Да, така е, но ми дължиш много повече. Само че аз не исках кръв.
— Много добре. — Той се обърна към Киров. — В бъдеще, ако нейните желания се различават от моите, не спори с нея. Просто отнеси въпроса до мен.
— И какво ще реши това? — попита Катрин. — Вместо той да ме принуждава да върша нещо, което не искам, ще го правиш ти.
— Не е задължително. Владимир изпълнява дословно заповедите ми, дори ако срещне трудности. Аз, от друга страна, мога да те изслушам и да променя решението си, ако трябва. Аз съм разумен човек.
— Така ли? Досега не съм видяла потвърждение на това.
Той се усмихна.
— Много прибързано ме съдиш. Поканих те на вечеря, за да обсъдим положението между нас и да стигнем до споразумение, приемливо и за двама ни. Няма да има нужда от повече битки, Катя.
На Катрин й се искаше да повярва на това, но фактът, че се беше досетила каква е причината за поканата за вечеря и беше отказала точно защото се страхуваше, че положението й щеше да бъде изложено съвсем недвусмислено, я възпираше.
— Е — каза Катрин, като си наложи да говори спокойно, — затворничка ли съм или гостенка по неволя?
Откровеността й не влизаше в плановете на Дмитрий за тази вечер.
— Седни, Катя. Първо ще вечеряме…
— Александров… — започна тя, но бе прекъсната с обезоръжаваща усмивка.
— Настоявам. Шампанско?
Двамата слуги забелязаха почти недоловимото движение на ръката на принца и незабавно излязоха от каютата. Катрин го наблюдаваше тревожно. Не каза ли той, че е разумен човек? Смехотворно. Та той дори не беше дочакал отговора й и вече пълнеше две чаши.