А и той я искаше. Невероятна фантазия. Този приказен принц, този златен бог я искаше. Нея. Не й се побираше в ума. Противоречеше на всяка логика А тя казваше не. Безмозъчна глупачка!
„Но ти знаеш защо трябваше да откажеш, Катрин. Не е правилно, не е морално, грешно е. Освен това ти просто не си родена да бъдеш нечия държанка. Ти бе отгледана да почиташ светостта на семейството и дома, а той не ти направи, повтарям, не направи благоприлично предложение.“
Много солидни основания, да, но те не топлеха леглото й. И все пак, ако й се дадеше втори шанс, отговорът й отново щеше да бъде същият. Тя беше лейди Катрин Сейнт Джон. А лейди Катрин Сейнт Джон никога не би си взела любовник, независимо колко много би могла тайно да желае.
Такива мисли изпълваха будните й часове и само задълбочаваха чувството й за разочарование. Но тя знаеше как можеше да сложи край. Всичко, което се искаше, бе да склони да бъде прислужничка на красивата принцеса и тогава щеше да има свободата да се разхожда по кораба, да зърва гледки от крайбрежните земи, да наблюдава изгрева и залеза, тоест, да се наслаждава на пътуването.
Колкото и да не й харесваше мисълта, че трябва да работи като слугиня, знаеше, че в крайна сметка щеше да й се наложи да приеме. Тя нямаше какво да прави по цял ден и това я отегчаваше до полуда. Въпреки това Катрин все още не беше готова да се предаде, пък и не гладуваше, тъй като Маруся успяваше да й донесе скришно плодове и сирене всеки ден. Но не това беше причината за нейната неотстъпчивост, а фактът, че слугите на принца я молеха да отстъпи. По всичко личеше, че принцът приемаше затварянето й по негова заповед не по-добре от самата нея и това я караше да отстоява решението си.
Лида бе първата, която подсказа на Катрин, че Дмитрий изпитваше угризения на съвестта. Тя не знаеше какво искаше господарят й, но смяташе, че нищо не можеше да бъде чак толкова ужасно, че да си струва заради него човек да си навлече гнева му, защото, когато той беше ядосан, от това страдаха всички.
По-късно същия ден Маруся потвърди думите на Лида.
— Не те питам какво си направила, за да ядосаш принца. Все нещо е имало. Знаех си, че това беше неизбежно.
Тези думи бяха твърде интересни, за да бъдат подминати с безразличие.
— Защо?
— Той никога не е срещал друга като теб. Твоят характер е като неговия. Струва ми се, че това не е толкова лошо. Той бързо губи интерес към повечето жени, но ти си различна.
— И какво трябва да направя, за да го накарам да загуби интерес към мен? Да се владея ли?
Маруся се усмихна.
— Искаш той да загуби интерес към теб? Не, не ми отговаряй. Няма да ти повярвам.
— Благодаря ти за храната, Маруся, но наистина пет пари не давам за твоя принц.
— И аз така си помислих, но трябваше да ти кажа това, защото то засяга не само теб, но и всички нас.
— Това е абсурдно.
— Така ли мислиш? Всички ние осъзнаваме, че ти си причината за лошото настроение на Дмитрий в момента. Когато изпадне в подобно настроение у дома, това няма голямо значение, защото там може да посещава своите клубове и балове. Но на кораба няма къде да излее раздразнението си. Никой не смее да повиши глас и всички говорят шепнешком. Настроението му се отразява на всички.
— Той е просто един мъж.
— За теб може би е просто мъж, но за нас е нещо повече. Ние осъзнаваме, че няма от какво да се страхуваме. Той е добър човек и ние го обичаме. Но годините на крепостничество, на осъзнаване, че един човек има власт над живота ни и може да ни накара да страдаме когато поиска, са ни изпълнили със страх, който не може да бъде пренебрегнат лесно. Дмитрий не е лош, но си остава наш господар. Ако не е щастлив, как може ние, които му служим, да бъдем щастливи?
При всяко идване Маруся добавяше по нещо ново и Катрин нямаше нищо против споровете си с нея, защото й помагаха да превъзмогне донякъде скуката. Не беше обаче склонна да поеме отговорността за случващото се извън стените на малката си каюта. Ако слугите на Дмитрий се страхуваха да станат отдушник на лошото му настроение — поради липса на друг — нея какво я интересуваше? Тя се бе борила за правата си и винаги би постъпила по същия начин. Ако това изкарваше великия принц извън кожата му, тя тайничко злорадстваше. Но много лошо от негова страна да плаши подчинените си до степен те да тръгнат да търсят нейното съдействие. Защо да престъпва принципите си за хора, които й бяха практически непознати?