Но на третия ден в каютата влезе Владимир и неговото посещение я накара да преоцени позицията си. Щом той, който проявяваше такава неприязън към нея, можеше да се унижи толкова, как можеше тя да продължи да се вслушва в съветите, които й нашепваше гордостта й?
— Той сбърка, госпожице. Той го знае и това е причината гневът му да бъде насочен към самия него и да става все по-силен. Тъй като никога не е имал намерение да се държи с вас като със затворничка, вероятно е предположил, че подобно отношение е единственият начин да пречупи волята ви. Само че е подценил съпротивата ви. Сега обаче всичко е въпрос на гордост. На един мъж му е по-трудно да се разкае и да признае, че е сгрешил, отколкото на една жена.
— Това може би важи за някои жени.
— Може би, но какво може да ви струва да служите на принцесата, след като никой от вашите познати никога няма да разбере за това?
— Снощи си подслушвал, нали? — обвини го тя.
Той не направи опит да отрече.
— Моята работа е да знам какво желае господарят ми, преди той да ме уведоми за желанието си.
— Той ли те изпрати тук?
Владимир поклати глава.
— Не ми е казал нито дума, откакто нареди да ви затворят.
— Тогава откъде знаеш, че съжалява за решението си?
— С всеки ден, който прекарвате в тази каюта, настроението му става по-мрачно. Не бихте ли премислили? Моля ви.
Молбата му подейства като магия, но Катрин все още не беше готова да отстъпи.
— Защо той не отстъпи? Защо аз трябва да се предам?
— Той е принцът — отвърна просто Киров, но търпението му се беше изчерпало. — Господи, ако знаех, че поведението ви ще има такъв ефект върху него, щях да рискувам да си навлека гнева му в Лондон и да му намеря друга жена. Но той пожела вас, а аз исках да предотвратя точно това, което става сега. Това беше грешка, за която наистина съжалявам. Но стореното не може да бъде поправено. Не можете ли да проявите малко съгласие, или се страхувате, че няма да се справите с работата?
— Не говори глупости. Онова, което принцесата изисква от своите прислужници, едва ли е по-различно от онова, което аз изисквам от моите.
— Тогава какъв е проблемът? Не казахте ли, че сте служили на кралицата си?
— Това беше чест.
— Службата при принцеса Анастасия също е чест.
— Друг път! Не и след като тя ми е равна по положение.
Лицето му се зачерви от гняв.
— Тогава може би сте по-подходяща за другото предложение на принца.
Той й обърна гръб и излезе, оставяйки я да гледа след него също толкова изчервена колкото беше и той.
Глава 15
— Искам да видя господин Киров — каза Катрин на единия от пазачите пред вратата на каютата си. Днес те бяха двама казаци, които очевидно не знаеха нито дума френски. Тя повтори желанието си на немски, след това на холандски, английски и испански. Нищо. Те просто я гледаха, без да се помръдват от местата си.
— Естествено — Беше достатъчно нервирана, за да си говори на глас. — Те всички искат да се поддадеш, Катрин, но опитват ли се изобщо да те улеснят?
Май просто трябваше да се откаже. Какво че изкара безсънна нощ в мъчителни опити да достигне до вярното решение. Това бе едва четвъртият ден от пленничеството й и тя със сигурност можеше да издържи още, дори и ако Маруся не й носеше тайно храна. Предаваше се не заради себе си, а заради другите.
„Лъжкиня. Искаш да се махнеш от тая килия. Толкова е просто.“
Тя опита още веднъж, за последен път преди гордостта й да й забрани.
— Киров. — Очерта фигурата му с жестове. — Нали го познавате? Едър мъж. Човекът на Александров.
Когато чуха името на принца, и двамата се оживиха. И на лицата им се разляха широки усмивки. Единият се изправи от столчето, на което седеше, и тръгна бързо към каютата на Дмитрий.
Катрин се паникьоса.
— Не! Не искам да говоря с него, идиот такъв!
Казакът стигна до каютата на принца и почука, след което започна да обяснява нещо на език, който Катрин никога не бе чувала. Тя изпита силно желание да се скрие обратно в каютата си, но не беше страхливка и не помръдна от мястото си, когато той тръгна към нея.
— Искала си да видиш Владимир?
— Ах, тези… тези… Те са разбрали всичко, което им казах, нали?
— Те знаят малко френски, но не достатъчно…
— Не ми казвай — изсъска тя. — Също като капитана, нали? Няма значение.
— Може би аз мога да ти помогна? — попита безизразно той.
— Не. Да. Не.
— Ако успееш да вземеш решение…
— Е, добре, де — тросна се тя. — Щях да предам съобщението на господин Киров, но щом си тук, мога да ти го кажа и сама. Приемам условията ти, Александров. — Той не каза нищо, просто продължи да я гледа втренчено. Гореща кръв започна да обагря бузите й. — Чу ли ме?