Засега обаче можеше да се наслаждава на нещата, за които дори не би си и мечтала у дома — да бъде блъскана от вятъра и къпана от разбеснели морски вихри, без да се тревожи за съсипано боне или разрошена коса, или пък кой ще я види в такъв раздърпан вид. Беше детинско удоволствие, но тъй мощно, че й се прииска да се разсмее на висок глас, както и стори, когато се опита да улови дъжда в разперените си длани, а вятърът си играеше закачливо с полите й.
Тя беше в добро настроение, когато силният вятър и наближаването на вечерта най-сетне я накараха да се върне. Когато наближи все още отворената врата на каютата на принца, тя се сети, че той бе искал да говори с нея за нещо. Беше го накарала да чака цели два часа. Ако това го беше раздразнило, предимството щеше да бъде на нейна страна.
— Още ли искаш да говориш с мен, Александров? — попита любезно тя.
Дмитрий все още бе зад бюрото си. При звука на гласа й той захвърли перото и се облегна назад да я огледа. Не се изненада, че изглеждаше като полуудавена улична котка. Косата й бе мокра и сплъстена, няколко кичура се бяха полепили по веждите и бузите й, роклята й бе станала полупрозрачна и подчертаваше формите й до последната извивка, а в краката й се оформяше тъмна вадичка. Ако изражението му не издаваше раздразнение, то се четеше в гласа му, макар да не се дължеше на причината, на която го бе отдала Катрин.
— Налага ли се да ми говориш на фамилно име? Всичките ми приятели ме наричат Митя.
— Много хубаво.
Долови въздишката му през цялата стая.
— Влез, Катя.
— Не, не мисля, че трябва да влизам — отвърна тя със същото дразнещо безгрижие. — Може да ти изцапам килима.
Ефектът, който търсеше, беше нарушен от силно кихване.
— Значи малко дъжд не можел да навреди, а? — подхвърли с насмешка принцът. — Иди да се преоблечеш, Катя.
— Ще отида веднага щом ми кажеш какво…
— Първо се преоблечи.
Тя понечи да настои, но си наложи да премълчи. Какъв смисъл имаше да възразява? Тази сцена вече бе играна. И както и преди, той отново успя да я нервирало крайност. Поне сега затръшна вратата зад себе си — копнееше за удоволствието да захлопа по нея, когато се върнеше. Проклета врата! Защо, по дяволите, му трябваше да я оставя отворена?
„За да може да те спре, Катрин, както и направи. Що за свобода е това, когато не може да се качиш на палубата, не може да отидеш до общия салон, без тон да узнае?“
Боже мили, ето че бе започнала да търси обяснение за всяко негово действие в самата себе си. Далеч по-вероятно бе на човека да му е горещо и просто да е искал малко да се разхлади на свежия бриз, промъкващ се по коридора. В крайна сметка, нали бе от Русия — страната на вечната зима.
„Самозалъгвай се, Катрин, миличка. Много добре знаеш, че не си толкова важна за него. Той вероятно не се и сеща за теб, когато не си пред очите му. И защо да се сеща? А и вратата му няма да бъде вечно разтворена. А дори да е, той няма да те спира всеки път.“
Колкото и разумно да разсъждаваше, раздразнението й да бъде третирана като дете въобще не намаляваше. А той точно това бе сторил — бе я освободил като някое немирно дете или прислужница, нареждайки й да се преоблече, като че ли тя нямаше достатъчно мозък да се сети сама.
Катрин влезе в каютата си, затръшна вратата и се нахвърли настървено върху копчетата на роклята си. Мокрият плат я затрудняваше. Какво ли не би дала да беше Люси при нея сега.
Тя свали дрехите си и ги захвърли в един ъгъл. След това осъзна, че в каютата беше твърде тъмно, за да намери новите си дрехи в сандъка.
— За теб ще е по-добре да имаш да ми казваш нещо важно, принце — каза тя на себе си, докато вземаше кърпата от масата за миене. — Да ме държиш в напрежение, може би е твоята представа за…
— Винаги ли си говориш сама, Катя?
Катрин замръзна на мястото си. Очите й се затвориха, пръстите й се стегнаха върху кърпата, която я обвиваше, и мозъкът й засече. „Той не е тук. Няма го. Не би се осмелил.“ Не посмя да се обърне дори когато го чу да се приближава към нея „Господи, окажи ми тази милост, умолявам те. Направи чудо и ме облечи в някакви дрехи.“
— Катя?
— Не можеш да влизаш тук.
— Вече влязох.
— Тогава си върви, преди да…
— Твърде много говориш, мъниче. Дори говориш сама със себе си. Винаги ли трябва да си толкова предпазлива? От какво се страхуваш?
— Не се страхувам — отвърна тихо тя. — Всяко нещо може да бъде свършено по почтен начин, а твоето влизане неканен тук не е един от тях.
— Щеше ли да ме поканиш?
— Не.
— В такъв случай разбираш защо не почуках.
Той си играеше с нея, възползваше се от затруднението й и тя не знаеше как да постъпи. Не можеше да демонстрира достойнство, когато на гърба си нямаше нищо, освен жалката кърпа. Как можеше да му крещи или да го наругае, след като не можеше дори да се обърне и да го погледне в очите?