Катрин наистина се страхуваше. Той стоеше толкова близо зад нея, че тя усещаше дъха му върху тила си. Уханието му я обгръщаше Ако го погледнеше, това щеше да бъде краят на самообладанието й.
— Искам да си тръгнеш. Александров. Ще дойда при теб след няколко минути, след като…
— Искам да остана.
Изрече думите толкова простичко и все пак те казваха всичко. Тя не можеше да го накара да си тръгне и двамата знаеха това прекрасно. Катрин се обърна с лице към него и избухна.
— Защо?
— Глупав въпрос, Катя.
— Друг път! И защо точно сега? Защо точно аз? Мокра съм до кости и приличам на удавен плъх. Как е възможно да… защо ти…
Дмитрий се разсмя на затруднението й.
— Никога не спираш да задаваш въпроси. Истината ли искаш да чуеш, малка моя? Седях си в каютата и си представях как събличаш тези мокри дрехи и имах чувството, че го правиш пред мен. Виждаш ли, споменът за теб е тъй възпламеняващ, както и самата ти. Затварям очи и те виждам, легнала върху зеления сатен…
— Престани!
— Нали искаше да знаеш защо съм те пожелал сега?
Докосването й му попречи да отвърне. Всъщност мислите й се разпиляха като ято подплашени птици и тя престана да мисли. Галеше я като с перце, движеше се по голата кожа на раменете й, докато накрая ръцете му се затвориха около тънката й шия.
С пръсти зад тила, палците му повдигнаха брадичката й да го погледне.
— Не трябваше да те разсъбличам мислено. Но не можех да се спра. А сега имам нужда от теб, Катя. Имам нужда от теб — прошепна той страстно и устните му се впиха в нейните.
Най-лошите страхове на Катрин се сбъднаха, като осъзна, че не можеше да се противопостави на целувката. Като мед, като сладко, гъсто вино, вкусът му бе тъй примамваш, караше я да се чувства възхитително лоша…
Но последствията, Катрин. Трябва да не се поддаваш. Използвай въображението си — както и той направи. Представи си, че се намираш в прегръдките на лорд Селдън.
Тя сериозно се опита, но тялото й знаеше разликата и я умоляваше настойчиво да размисли. Защо да се съпротивлява? Защо? В този момент не можеше да се сети за причините, нито пък искаше.
Само няколко мига да му се насладиш, Катрин. Какво лошо може да има в няколко мига забрава?
Когато стройното й тяло се притисна към него, Дмитрий даде пълна свобода на страстта си. Триумф се разля във вените му и нагорещи сетивата му като никога досега, понеже успехът никога не бе означавал толкова много.
Значи е бил прав. Катрин се поддаваше само на директна атака срещу сетивата й, но той не забравяше какво се бе случило тази сутрин. Не смееше да спре дори да си поеме дъх, не смееше да й даде дори моментен отдих или тя отново щеше да издигне стената от безразличие и тази златна възможност щеше да се пропилее.
Но как само му въздействаше… Мили Боже, нямаше да е в състояние да действа бавно. Едва се сдържаше да не я помете със силата на желанието си. Ръцете на Катрин се движеха пламенно по гърба му, вплитаха се в косата му настоятелни, подканващи. Езикът й се дуелираше с неговия без никакво колебание, а с дръзка нападателност. Невъзможно беше да греши. Тя беше също толкова възбудена колкото него. Той обаче не искаше да поема излишни рискове.
Без да нарушава целувката, той отвори очи, за да погледне къде с леглото, и едва сега осъзна че в каютата нямаше легло, а само някакъв хамак. Хамак! Принцът се почувства, сякаш го бяха облели със студена вода. Обречен поради липса на легло? Немислимо. Огледа килима. Беше дебел и… Не. Нямаше да я вземе на пода. Не и сега. Този път всичко трябваше да бъде идеално.
Катрин бе в такъв съвършен синхрон със страстта на Дмитрий, че моментното му разсейване й подейства като студен душ. Не разбираше какво го бе породило, а и нямаше значение. Внезапно бе разтърсена да види какво правеше — и той какво правеше. Носеше я на ръце. Тръгна бавно към вратата, без нито за миг да прекъсва контакта между устните им. Имаше обаче разлика в целувката, някаква болезнена пламенност, сякаш… сякаш…
„Той е разбрал, Катрин. Вече знае какво е необходимо да те извади от черупката ти и да те превърне в безформено желе.“
Беше твърде късно. Желаеше ли го или не, разумът й се завърна.
— Къде ме носиш?
— В моята каюта.
— Не… не можеш да ме отнесеш там в такъв вид.
— Никой няма да те види.
Гласът й изплющя като камшик.
— Пусни ме, Дмитрий.
Той се спря, но не я пусна. Ръцете му се стегнаха силно около тялото й, сякаш искаше да й покаже, че този път нямаше да се откаже толкова лесно.