Тя се обърна бързо, разкривайки изненадата и безпокойството си.
— Тук?
— Да. Нямам нищо против твоята компания, дори ако не си говорим — освен ако не се страхуваш да останеш в една стая с мен.
— Не, но…
— Ако това те тревожи, Катя, няма да те докосна с пръст.
Той говореше искрено и тя осъзна, че изобщо не го беше грижа за нея. Беше й направил просто едно предложение, при това разумно. Тя дори не си беше помислила, че морският въздух може да повреди една скъпа книга.
Катрин кимна и отиде до полиците, като се опитваше напразно да се преструва, че е сама в стаята. След няколко минути тя си избра една книга и се настани на дивана. Книгата беше кратък коментар върху Русия от някакъв френски граф, прекарал пет години там. Катрин би я прочела с удоволствие, за да получи по-ясен поглед за тези хора, а и френският й бе като роден език. Мозъкът й отказваше да работи.
Измина повече от час, а Катрин не бе успяла да осмисли нито една дума от текста. Невъзможно й беше да се концентрира в присъствието на Дмитрий, чудейки се дали я наблюдава, но твърде нервна, за да вдигне поглед и да открие отговора. Усещаше присъствието му дори без да го поглежда. Обгръщаше я, завладяваше я, превземаше я. Почувства как започвала се затопля вътрешно, макар в стаята да бе приятно хладно. Нервите й се опънаха до крайност. И най-лекият шум я караше да подскача и сърцето й да затуптява.
— Не се получава, а, Катя?
Господи, какво облекчение, че се сложи край на това мъчение. Нямаше нужда да го пита за пояснение. Дали й тя му е пречила по същия начин да се съсредоточи? Не, това беше глупаво. Той просто вероятно бе доловил неудобството й.
— Не — отвърна искрено тя. След това затвори книгата в скута си и го погледна в очите. Оказа се, че беше направила грешка. Погледът му разкриваше онова, което оставаше скрито от гласа му — бе придобил онзи кадифен оттенък, който тя неотменно бе започнала да отъждествява със страстта му — искрящ, почти черен, и тъй напрегнат. Очите му сякаш я разгалваха, опитваха се да проникнат в душата й, търсейки отговор, който тя не смееше да даде.
— В момента изборът ти е ограничен — каза тихо той. — Или легни в леглото ми, или вземи книгата и си върви. Но направи или едното, или другото — веднага.
Не успя да се удържи да не погледне към леглото. Господи, какви изкушения й отправяше този мъж едно след друго. Бе мислила, че няма да ги има повече. „Отново грешиш, Катрин.“
— Мисля… мисля, че ще бъде по-добре да си тръгна.
— Както… желаеш.
Думите излязоха с мъка от устата му. Дмитрий едва успяваше да се въздържи да не стане от мястото си и да й попречи да си тръгне. Що за мазохист беше, че се подлагаше на такова мъчение? Усилията му бяха обречени. Тя нямаше да промени решението си и той се чудеше защо продължаваше да настоява.
Катрин излезе навън и се облегна на затворената врата. Сърцето й биеше бясно, бузите й пламтяха и тя стискаше книгата толкова здраво, че ръбовете й се впиха в пръстите. Чувстваше се като току-що избегнала екзекуцията си. Вероятно така и беше. Дмитрий заплашваше убежденията й, принципите й, самоуважението й. Беше в състояние да пречупи волята й и какво щеше да остане от нея тогава?
А така отчаяно бе искала да тръгне към онова легло. И ако той само бе станал, ако бе направил една крачка към нея… Тя бе забелязала какви усилия му бе струвало да си наложи да остане на мястото си — стиснатите юмруци, напрегнатите мускули, гримасата, изкривяваща чертите му.
Божичко, каква лудост — да тръгне да го търси сама. Не бе трябвало да забравя, че в негово присъствие не беше в безопасност, но бе допуснала, че той е изгубил интерес. Не можеше ли поне да приеме очевидното, когато ставаше дума за него?
Катрин се отдалечи разтревожена, но меланхолията, която я бе измъчвала напоследък, си бе отишла.
Глава 21
Каретата се движеше с тревожна бързина и главата на Катрин я болеше от опитите да различи нещо от преминаващия пейзаж. Най-накрая тя се отказа. И без това трябваше да внимава да не падне от седалката.
Анастасия се разсмя на реакцията й.
— Това е съвсем нормален начин на движение, скъпа. Няма от какво да се притесняваш. Чакай само да дойде зимата, когато колелетата се сменят с плазове. Тогава тройката наистина хвърчи.
— Искаш да кажеш, че колата се превръща в шейна?
— Разбира се. Налага се, когато толкова много сняг и лед покриват пътищата през по-голямата част от годината. Знам, че и вие в Англия си имате шейни за снежно време. Ние действаме по-икономично — вместо да държим отделно превозно средство, използвано едва няколко месеца, ние го преобразуваме.