Катрин не можа да не се усмихне, убедена, че Анастасия едва ли някога се е замисляла за значението на думата икономии, поне не и лично за себе си. Усмивката й не трая дълго. Каретата зави рязко и тя се удари в страничната стена, за щастие плътно тапицирана в меко кадифе. Осъзнала, че не се е наранила, тя започна да се смее, видяла, че и Анастасия се люшна назад. По-младото момиче също се засмя. Започваше вече да разбира как руснаците можеха да се наслаждават на подобни пътувания, при положение че им бяха ежедневие. Едно дете, представи си тя, би било очаровано от такова приключение.
След като Анастасия се успокои, тя изрече:
— Почти пристигнахме.
— Къде?
— Митя не ти ли каза? Той реши да ме остави при по-голямата си полусестра Варвара и семейството й. Тя рядко напуска града. Аз нямам нищо против, въпреки че през август Санкт Петербург е толкова скучен, тъй като всички се изнасят в летните си дворци на черноморското крайбрежие. Но тук поне ще мога да се спася за известно време от упреците на леля Соня.
— Къде отива Дмитрий?
— В Новий домик, нашето имение в провинцията. При това се е разбързал много. — Тя се намръщи. — Дори не пожела да спре да се види с Варвара. Въпреки това съм уверена, че той ще се погрижи първо за теб и вероятно ще те настани в някое от семействата, които имат връзки с британското посолство. Иска ми се да можеше да останеш с мен и съм сигурна, че Варвара няма да има нищо против, но Митя каза, че точно сега не е много удобно. Знаеш ли причината?
— Страхувам се, че изобщо не съм говорила с него.
— Е, добре. Няма за какво да се тревожим. Митя знае какво прави. Но трябва да ми обещаеш, че ще ми дойдеш на гости при първа възможност. Искам да ти покажа всичко.
— Принцесо, мисля, че има нещо, което трябва да знаете…
— А, ето, че стигнахме! Виж, това е една от моите племенници. Колко е пораснала!
Каретата спря пред една огромна къща, която в Англия никога не биха нарекли дворец. Изглежда, че всички сгради, покрай които бяха минали по пътя си дотук, бяха или дворци, или казарми. Това обаче не изненада Катрин, която имаше известни познания по руска история и знаеше как Петър Велики бе построил този красив град с принудителния труд на своите крепостни и как бе принудил благородниците си да построят огромните си къщи тук под заплахата от смъртно наказание.
Анастасия незабавно скочи от каретата, но многобройните лакеи в червено-сребърни ливреи, затичали се надолу по стълбите, направиха всичко възможно тя да не падне. Катрин видя как двамина буквално я понесоха на ръце нагоре по стълбищата. В следния миг златокосата й племенница бе в ръцете й и я прегръщаше с все сили.
Завръщане у дома. Нещо заседна в гърлото на Катрин. Кога ли щеше да й се случи и на нея? Трябваше вече да е поговорила с Анастасия. Момичето бе единственият човек, който наистина можеше да й помогне, единственият, който имаше куража да се пребори с Дмитрий. Все още имаше време, но само броени минути.
Катрин понечи да отвори вратата, но каретата потегли отново и тя бе отхвърлена назад. Подаде глава през прозореца, но успя само да отвърне на прощалния поздрав на Анастасия.
За първи път тя забеляза казаците на Дмитрий, следващи каретата. Ескорт до посолството? Нещо не й се вярваше. По дяволите! Защо бе изчаквала толкова дълго да признае на Анастасия истината? Защото бе започнала да харесва това глупаво момиче, ето защо, и не искаше да й причини болка, като й разкриеше какъв негодник е брат й. А сега какво да прави? Ще чака и ще се оглежда, ето какво. „Той не може да те държи изолирана от хората сега. Ще намериш някакъв начин да се свържеш с хора, които да ти помогнат.“
Ободрителни мисли, но защо не се чувстваше окуражена? Защото и тази нощ, както всички други, бе стояла заключена в каютата си, докато корабът спираше в някое пристанище да попълни запасите си. Бе чакала ли чакала да дойде нощта, когато щеше да й е позволено да излезе навън, а тя не дойде. Най-накрая осъзна, че Русия трябва да приличаше на другите северни страни, където нямаше истински нощи през лятото. Санкт Петербург например беше на същата географска ширина с Дания, Швеция и Норвегия. Беше вече късно, когато Владимир я свали от кораба и я качи в каретата с Анастасия. А сега къде ли я отвеждаха?
Не след дълго каретата спря пред друг дворец, който беше доста по-внушителен от този на Варвара. Когато никой не дойде да отвори вратата на Катрин, тя предположи, че нямаше да бъде оставена тук. Предположението й се оказа вярно. След около минута огромната врата на площадката над стълбите се отвори, Дмитрий излезе навън и тръгна към каретата.