— На двайсет и три — отвърна тя, без да се замисля, прекалено смаяна, за да не отговори честно.
— На двайсет и три и ти се тревожиш, че той не може да поеме мъничко отговорност? Дай шанс на момчето, Катя. За баща ти не искам да говорим. Ако му липсваш, значи ще бъде още по-доволен, като се завърнеш. Нека вместо това ти кажа какво още съм ти причинил.
— Недей.
— О, но аз настоявам — Засмя се тихичко, когато тя направи неуспешен опит да напусне новата си седалка. — Принудих те да си вземеш отпуска, от която крайно си се нуждаела, ако половината от нещата, които твърдиш, са верни. Осигурих ти истинско приключение, нови приятели, нови светове, дори нов език — да. Маруся ми каза колко бързо напредваш с руския с нейна помощ. — Гласът му внезапно стана по-плътен. — Също тъй те принудих да изпиташ нови и великолепни чувства. Запознах те със страстта.
— Престани! — Очите й пламнаха и тя започна да го блъска по гърдите, за да му попречи да я привлече по-близо — Въобразяваш си, че знаеш всички отговори, но бъркаш. Първо, компаньонката не означава нищо пред факта на моето изчезване без една-едничка дума. И аз няма да приема парите ти. Казвала съм ти го неведнъж. Баща ми е богат, изключително богат. Бих могла да живея комфортно до края на дните си само със зестрата си. Ако искаш да се отървеш от някоя бала пари, дай ги на лорд Сеймур — той се нуждае от тях, не аз, и освен това съвсем определено не ти позволявам да го убиеш, независимо колко нещастие ще донесе на сестра ми.
Преди тя да успеела каже още нещо, Дмитрий се пребори със съпротивата на ръцете й и погледна в очите й — тези тъмни, омайващи очи — и я целуна. Целувката не беше страстна, а по-скоро имаше за цел да прекъсне пороя от думи, с които го заливаше тя. Точно това се случи отначало, но след не повече от няколко секунди нещата стояха по-различно. Целувките му имаха способността да я карат да се размеква.
— Господи! — изстена Дмитрий — Нямаме нужда от легло. Кажи, че нямаме нужда от легло, Катя.
Пръстите му се опитваха да се плъзнат под роклята й и тя спусна ръка, за да му попречи.
— Не.
— Катя…
— Не, Дмитрий!
Той се отпусна назад и затвори очи.
— Ето какво получавам, когато питам.
Тя не каза нищо. Бе толкова развълнувана, че едва смогна да се върне на мястото си, след като той я освободи.
— Мислех да пътувам заедно с теб, но идеята изглежда не е много добра, нали? Ще те нападна, преди да изминем и километър.
— Няма да го направиш.
— Не, но ти би приела всяка увертюра за нападение, нали, мъниче? И тъй като не мога да се сдържам, предполагам, че ще бъде най-прилично да си тръгна. — Той замълча за малко с надеждата, че ще му възрази. След като тя не го стори, той въздъхна отново протяжно и дълбоко. — Много добре. Но искам да знаеш нещо, Катя. Ще дойде време, когато няма да ти бъде толкова лесно да се справяш с мен. Моли се, когато това време настъпи, да бъдеш на път за Англия.
Глава 22
По-късно Катрин се радваше, че Дмитрий не беше наблизо по време на пътуването към Новий домик. Причината за това беше, че към нея се бяха присъединили само Маруся и Владимир. В присъствието на Дмитрий тя нямаше да забелязва нищо, освен него, но пред Маруся можеше да се отпусне. Дори намръщеният Киров не можеше да развали настроението й. Маруся не спираше да говори през цялото време.
Катрин научи много за хората, за страната и за местата, през които минаваха, за Дмитрий. Когато Маруся започнеше на говори, нищо не беше в състояние да я спре.
Вътрешността на страната бе невероятно красива, огряна от цветовете на лятото — диви цветя, високи сребристи брези, безкрайни полета златно жито, горички с ярко зелени борове. Най-живописни обаче бяха селата с розовите и сините си къщурки, всички с еднотипни червени врати. Катрин ги намираше за чудати, докато не узна, че подобни спретнати села са всъщност военни колонии. Каретата премина през достатъчно много от тях, за да може тя да види в униформи дори децата.
Тези военни колонии бяха една от темите, върху които Маруся обичаше да се разпростира, тъй като дълбоко ги ненавиждаше. Били основани преди около трийсетина години по нареждане на цар Александър. Скоро провинциите Новгород, Могильов, Керсон, Екатеринослав и Слободко-Украински вече приютявали една трета от армията в тези нови поселения. Процесът бил съвсем прост. Даден полк се въдворява в някоя област и автоматично всичките й жители ставали войници, резерв за частта, установена на тяхната земя. Старите селища били разрушени до основи и заместени от еднотипни къщички Новата роля на крепостните им била наблъсквана в главите с камшик и тояга. Всичко се военизирало, дори разораването на нивята ставало под ударите на барабан.