Докато обсъждаха крепостничеството, Катрин научи, че тоягата не е единствения начин за уреждане на отношенията във военните колонии. Някои земевладелци дори използвали специални оглавници с шипове, за да внушат подчинение у своите подвластни. Започна да разбира свирепата лоялност на слугите на Александров, както и защо предпочитаха да бъдат нечия собственост, отколкото да са свободни да мизерстват с жалки заплати в ужасните трудови условия по градовете.
— Имаш ли представа коя година сме?
Маруся се изсмя. Не й беше нужно обяснение за насмешката на Катрин.
— Царете са говорили за премахване на крепостничеството. Александър искаше. Николай искаше. И как да не искат, като виждат колко далеч сме изостанали в сравнение с останалия свят. Винаги обаче са им били изтъквани причини да не го направят, защо моментът не бил подходящ, защо не било възможно — толкова много причини.
— Искаш да кажеш, че са отстъпвали пред натиска на земевладелците, отказващи да се разделят с робите си — рече презрително Катрин.
Маруся сви рамене.
— Аристократи… Това е техният начин на живот. Хората се страхуват от промени.
— Но Дмитрий е различен — отбеляза Катрин замислено. — Той не е типичен руснак, нали?
— Не, и това е заслуга на майка му. Тя му повлия в младите му години, поне докато сестрата на баща му, Соня, не се намеси. И тогава руската му леля го затегли в една посока, а английската му майка — в точно обратната. Двете се мразеха силно, което само влоши нещата. Принцът отрасна в Русия, но никога не забрави майчините си възгледи и наставления, особено относно премахването на крепостничеството. Тук е Русия, опитваща се всячески да подражава на Запада, но придържаща се към древната традиция на робството, която даже не е руска. Вярно, винаги е имало селяни, но Иван Грозни е бил този, който ги обвързал към земята така цялостно, че те изгубили правото да я напускат по своя воля.
Катрин имаше премного материал за размисъл по време на пътуването, най-вече защото страната й харесваше, стига да забравеше за жестокостта и несправедливостта, скрити под повърхността. Такава огромна власт, съсредоточена в ръцете на малцина, и огромното мнозинство, безропотно носещо робското бреме — това бяха представи, немислими за този век. Господи, баща й щеше да е в стихията си, ако получеше възможност да поработи върху реформите тук. Толкова неща се нуждаеха от промяна, прекалено много за сам човек — не, не беше вярно. Царят държеше абсолютната власт. Ако един човек можеше да превърне хиляди в роби, то друг можеше да ги освободи.
От мисли по Русия Катрин я заболя глава. Ако това беше нейната страна, щеше да е полудяла от безсилието да се направи нещо за условията тук. Но пък ако беше нейната страна, тя би могла да има и други възгледи. Колко хубаво, че нямаше да остане дълго тук. А защо изобщо трябваше да стои бе въпрос, който си задаваше поне за хиляден път. Само защото Дмитрий казваше така. Ха!
При първата смяна на конете Катрин оцени шансовете си за бягство и откри, че те бяха нулеви. Владимир очевидно беше получил заповед да не я изпуска от погледа си и да я държи настрани от любопитните погледи доколкото това беше възможно. Когато него го нямаше, Маруся, Лида или някоя друга слугиня заемаха мястото му.
През няколкото нощи, които прекараха в имения на приятели на Дмитрий, Катрин осъзна, че с всеки изминат ден бягството й ставаше все по-невъзможно. Тя спеше в една стая със слугите, на твърд сламеник, поставен направо върху пода. Ако бе пожелала, можеше да спи на меко легло в къщата, въпреки че вероятно нямаше да бъде сама. Дмитрий й беше предложил това, но след като бе научила пред какви трудности бяха изправени руските крепостни селяни и от гняв, че Дмитрий я причисляваше към тяхната класа, Катрин бе станала упорита. Щом не беше по-добра от останалите слуги, защо той правеше изключение за нея? Нямаше намерение да позволява това. Гордостта й беше твърде силна, за да й позволи да приеме трохите на щедростта му, след като знаеше какво беше истинското му мнение за нея.
Чувстваше се добре, когато се противопоставяше на Дмитрий и печелеше. Този могъщ и самонадеян принц нямаше да получи всичко на тепсия. Можеше да я завлече в дълбоката провинция и да я държи затворничка там, но не можеше да я контролира. Въпреки всичко тя си оставаше Катрин Сейнт Джон, имаше собствено мнение и не беше някаква проста слугиня, която се страхуваше да му се противопостави.