Глава 23
Като се имаше предвид богатството на семейство Александрови, Новий домик не беше много претенциозен. Полускрито зад една горичка, имението се състоеше от голяма двуетажна постройка с широки крила; верандата и балконите се поддържаха от масивни бели колони. В типичен руски стил бяха плетениците по капаците на прозорците, пример за една от най-красивите дърворезби, които Катрин бе виждала.
С приближаването към къщата тя съзря алея, обградена от стари липови дървета, и водеща към овощна градина с ябълки, круши и череши. По-близо до къщата имаше цветни градини, истински празник от цвят и мирис в разгара на късното лято. По-отзад една зеленчукова градина отделяше множество постройки от къщата, а селото на не повече от миля. През последния етап от пътуването принцът бе яздил до каретата, която пътуваше Катрин, макар че бързаше да се прибере у дома, и това бе най-продължителното време в неговата компания, откакто бяха напуснали Санкт Петербург. Бе успявал да я избягва в хановете, където спираха да пренощуват и да сменят конете. Тя нямаше нищо против. Още на кораба бе отвикнала да го вижда, а и всеки път, когато го зърнеше, в нея се надигаха чувства, без които със сигурност можеше да мине.
Дали все още й беше ядосан, че миналата нощ отново бе настояла да спи заедно със слугите в дома на приятеля му Алексей? Разбира се. На него му личеше, когато беше ядосан — дълбока бръчка, присвити устни, мускулче, играещо по челюстта му, и убийствен поглед, с който я удостояваше, когато очите им случайно се срещнеха, сякаш че му се искаше да й извие врата.
Нищо чудно, че слугите му се страхуваха, когато беше в подобно настроение. Катрин допускаше, че и тя трябва да се страхува, а всъщност се забавляваше, поне в този момент. В гнева си Дмитрий приличаше на малко момченце. Напомняше й за брат й Уорън като дете и яростните му изблици, когато не ставаше на неговата. Пълното пренебрежение бе излекувало Уорън. С Дмитрий нямаше да е така лесно. Всъщност бе невъзможно да се пренебрегне такъв мъж. Можеше да се преструва, но истината беше, че тя винаги усещаше присъствието му и винаги знаеше кога е наблизо, дори да не го виждаше.
Когато стигнаха къщата, Катрин изпита безпокойство когато видя колко много хора ги чакаха пред главния вход. Дмитрий не обърна внимание на никого, дори и на леля си, приближи се до каретата и буквално измъкна Катрин навън, след което я повлече по стълбите и я вкара в къщата. Ето какво получаваше за това, че се забавляваше с нрава му.
В широкия вестибюл принцът обърна Катрин към себе си без да пуска китката й.
— Нито дума, Катя! — сряза я той, когато тя отвори уста да възрази. — Нито дума. Омръзнаха ми твоята упоритост и споровете с теб. Тук ще спиш където кажа аз, не при слугите, а където те настаня. Владимир! — извика той през рамо. — Бялата стая и се погрижи тя да остане там!
Катрин побесня. Той й беше обърнал гръб и си бе позволил да се държи с нея по-зле отколкото с дете.
— Ах, ти…
— За бога, не сега — изсъска Владимир в ухото й. — Той си го изкара и сега настроението му може само да се оправи, стига да не го предизвикаш отново.
— Може да си беснее колкото си иска — отвърна Катрин. — Не може да ми нарежда така.
— Не може ли?
Тъкмо щеше да възрази, но млъкна рязко. Разбира се, че можеше. Докато беше в негова власт, той можеше да я кара да прави каквото си поискаше. Това беше непоносимо. Но какво можеше да направи тя?
„Не му обръщай внимание, Катрин. Поведението му е достойно за презрение и не заслужава и най-слабата реакция. Търпение. Времето ти ще дойде и когато това стане, Дмитрий Александров ще съжалява за деня, когато те е срещнал.“
Дмитрий вече съжаляваше. Никога, никоя жена не му бе създавала такова объркване и неудобства, а той дори не можеше да се похвали, че ги е компенсирала по някакъв начин. У него мъждукаше съмнение, че тя го правеше нарочно, изпитваше задоволство да го дразни и нервира и можеше да се каже, че се справяше прекрасно. Неблагодарна кучка. Но той бе уморен да я глези, уморен да губи търпение и здрав разум покрай нея. Стигаше му само да се огледа наоколо, за да види на какъв глупак се е направил току-що.
Всъщност бе направил нещо повече, осъзна внезапно той. Един поглед към неодобрителната физиономия на Маруся му подсказа, че е принизил Катрин в очите на всички присъстващи. В момента не го беше грижа. Голяма работа. Беше време малката й роля да приключи. Маруся и останалите се отнасяха прекалено почтително с нея, което подхранваше илюзиите й, че ще се измъкне безнаказано. А и прекаленото внимание от негова страна не беше помогнало. Стига вече.