Тъй като и двете останаха замръзнали по местата си, смаяни, а и поизплашени от изблика й, Катрин влезе в спалнята и затръшна вратата. Засваля буйно дрехите си, при което се разхвърчаха дузина копчета. Замоли се банята да я отпусне. Но не се получи.
Как смееше той да постъпва така с нея? Как смееше да намеква на всички, че му е любовница, да обявява на всеослушание къде ще спи тя, тъй че и глухите да го чуят. Със същия ефект можеше да разпореди на Владимир да я настани в собствената му стая!
Беше прекалено възбудена, за да лежи бездейно в порцелановата вана. Бяха й оставили красив копринен халат и тя го грабна, без да си даде труда да се избърше първо. Материята с цвят на зряла праскова веднага прилепна към кожата й, но тя не го забеляза.
Нямаше да му се размине. Искаше веднага да разрешат този въпрос. И нямаше да остане в Бялата стая дори едничка нощ. Всичко беше за предпочитане — плевня, купа сено, рогозка на пода, дори друг хамак, всичко, стига да не бе в съседство със спалнята на Дмитрий.
Когато излезе от банята, все тъй войнствено настроена, прислужниците си бяха заминали. Спалнята бе празна и подносът бе изчезнал. В камината бе запален огън, а от разтворените прозорци нахлуваше прохладен ветрец и люлееше пламъците на лампите и скоро изгаси една.
Катрин се втренчи за няколко секунди в струйката пушек, опитвайки села се съсредоточи и да се успокои. Опитите й се оказаха безплодни. Трябваше да се изясни с Дмитрий, преди да започне да се надява за успокоение С тази мисъл тя рязко отвори свързващата врата с намерението да поръча на Максим да повика Дмитрий при нея. Прислужникът обаче го нямаше и вместо него тя откри господаря му, който бе седнал пред една масичка и вечеряше.
Изненадата накара Катрин да каже автоматично:
— Моля те да ме извиниш. — Тя бързо се поправи и продължи: — Не. Този път стигна твърде далеч, Александров. — Тя посочи с пръст зад себе си. — Няма да остана в тази стая!
— Защо?
— Защото е до твоята!
Дмитрий остави приборите, облегна се назад и я погледна.
— Мислиш ли, че ще вляза неканен в стаята ти, след като имах тази възможност нееднократно, откакто се запознахме?
— Нямах точно това предвид. Просто не искам да остана в тази стая и толкова.
— Не ми каза защо.
— Казах ти, но ти не ме слушаше. — Тя започна да кръстосва неспокойно стаята напрегната до крайност, с ръце, скръстени под гърдите си, а косата й се развяваше буйно при всеки неин завой. — Ако се налага да бъда по-конкретна, причината е, че тази стая е част от твоята спалня и мястото ми не е в нея. Много добре знаеш какво имам предвид!
— Така ли?
Очите й го пронизаха след тази безстрастна реакция.
— Не съм ти любовница! Няма да ти бъда любовница и няма да позволя хората ти да мислят така за мен!
Вместо да й отговори, той просто се загледа в нея.
Беше май прекалено безразличен. Къде беше гневът, който винаги изригваше, когато тя отхвърлеше исканията му? Той я бе искал в Бялата стая. Защо тогава не спореше с нея? Какво се бе случило, че бе смирило настроението му от предишната им среща? Обикновено той се мръщеше дни наред след по-разгорещените им сблъсъци. Ето я нея тук, готова, копнееща за схватка, просто плачеше да си премерят силите, а той отказваше да й направи това удоволствие.
— Е?
— Твърде късно е да те местим тази вечер.
— Глупости…
— Повярвай ми, Катя, наистина е твърде късно.
В тона му имаше нещо, което й подсказа, че трябваше да се поинтересува защо беше твърде късно. Тя спря, присви очи от надигащия се в нея бяс заради недоизказания подтекст. Не виждаше ли той, че тя не е в състояние да си играят на словесни игрички? Толкова беше ядосана, че не можеше да мисли ясно и едва можеше да стои на едно място. Толкова бясна, че чак чувстваше как топлина се излъчва от тялото й, а сърцето туптеше право в ушите й А той си седеше там и я гледаше, чакаше, да, чакаше, като ли по някакво чудо смисълът на думите му щеше да й се проясни.
Така и стана. Опита се да се спре и откри, че й е невъзможно, буквално невъзможно да не се движи по някакъв начин. Бе изпитвала вече такова усещане и гневът нямаше нищо общо със симптомите.
Шокирана, Катрин пристъпи към Дмитрий, после отскочи назад, осъзнавайки, че не смее да го доближава много. О, Боже, как й се искаше да не знае, да е в блажено неведение за онова, което щеше да се случи после. Но тя знаеше, знаеше и че с нищо не можеше да възпре този водовъртеж, който вече се развихряше в нея и който щеше да повлияе на волята й, докато накрая не се проснеше в краката му, умолявайки го за помощ.
Катрин се отърси от мисълта и избухна в справедлив гняв.