— Проклет да си. Дмитрий, ти си ми направил това, нали?
— Съжалявам, малката ми.
Той наистина съжаляваше. Това беше изписано недвусмислено на лицето му, но не беше достатъчно да успокои Катрин, а дори я вбеси още повече.
— Мътните да те вземат! — изкрещя тя. — Ти ми каза, че никога повече няма да ми бъде даден гадният наркотик. Каза ми да ти се доверя! Това ли имаш предвид, като говориш за доверие? Как можа да постъпиш така с мен?
Всяка дума се забиваше като кама в гузната му съвест. Дмитрий си бе задавал същия въпрос стотици пъти днес. Докато все още бе изпитвал гняв, той бе намерил достатъчно оправдания за постъпката си, след което се беше напил, когато се бе оказало, че тези оправдания са недостатъчни.
— Дадох заповедта в пристъп на гняв, Катя, след което излязох. После отидох в дома на Алексей — там, където спряхме миналата нощ, и се напих като казак. Нямаше да съм тук, ако някакъв слуга не беше изтървал подноса си пред вратата ми и ме разбуди.
— Да не си въобразяваш, по дяволите, че ме е еня къде си прекарваш махмурлука?
Насмешката й го накара да се свие.
— Би ли предпочела да изтърпиш това сама? Няма да допусна никой до теб — предупреди я той.
— О, разбира се, че няма. Това би попречило на намеренията ти, нали?
— Опитах се да се върна навреме, за да спра изпълнението на заповедта си, но закъснях.
— Спести ми лъжите и извиненията си. Нищо не може да…
Катрин млъкна, като усети как я облива вълна от топлина, от която всеки нерв в тялото й сякаш започна да вибрира. Тя притисна ръце към стомаха си в опит да възпре мъчението във вътрешностите си. Изстена високо, осъзнала, че няма да може.
Дочула, че Дмитрий се надига от загриженост, тя повдигна глава и го прониза с поглед, изпълнен с такава ненавист, че той се закова на мястото си.
— Мразя те за това! — изкрещя Катрин.
— Тогава ме мрази — отвърна той тихо, със съжаление. — Но тази нощ, тази нощ ще ме обичаш.
— Ако наистина си вярваш, значи си луд — каза през зъби тя, докато отстъпваше назад към вратата. — Ще се справя сама… без… твоята… помощ.
— Не можеш, Катя. Знаеш, че не можеш. Точно затова си толкова ядосана.
— Просто стой далеч от мен!
Дълги минути Дмитрий остана втренчен в затворената врата и тогава чувства, които дълго бе държал под ключ, го овладяха, превзеха волята му и го подтикнаха към действие. Скочи и обърна с един замах масата с всичките наредени върху нея блюда и чаши. Избликът не му помогна.
Не можеше да повярва, че беше постъпил така с нея. Тя никога нямаше да му прости. Не че трябваше да има значение, но, мили Боже, имаше. Заслужаваше да го нашибат с камшици. Можеше да получи жена само с едно щракване на пръстите. Нищо не можеше да го извини, че насилваше тази против волята й, въпреки че бе сигурен, че тя го желаеше и всичко от което се нуждаеше, бе стимул, за да си го признае. Не можеше да направи дори това, което тя бе поискала сега от него и да стои настрани. И как би могъл? Да я остави да страда безсмислено, бе немислимо. Но той нямаше да търси удоволствие за себе си. Ето, това заслужаваше — да я види в състояние на постоянна възбуда и да не направи нищо за задоволяване на собствените си апетити. Да я види готова за него и да се откаже от насладата.
Решен да се придържа към това намерение, Дмитрий се съблече бързо и влезе в стаята на Катрин. Тя вече беше на леглото. Халатът й лежеше захвърлен, тъй като кожата й бе станала безкрайно чувствителна, за да изтърпи и най-слабия досег, който не й предлагаше незабавно облекчение. А тялото й се извиваше и мяташе в примамлив ритъм. Само зелените сатенени чаршафи липсваха, за да бъде сцената пълно повторение на първата им нощ в Лондон.
Краката му автоматично го заведоха до леглото. Очите му обходиха извивката на бедрото, напереното връхче на едната й гърда, бялата линия на корема й, гладкия склон на гърба й, докато тя неспокойно сменяше позите си. Тя бе най-чувствената, най-вълнуващата жена, която някога бе познавал, и той копнееше до болка за нея, а тялото му жадуваше да я притежава.
Дмитрий се беше възбудил още в момента, в който бе видял прислужниците да изнасят подноса, на който бяха сервирали вечерята й. Можеше и да се презира за стореното от него, но тялото му реагираше и сега трябва да бе луд да се подлага на това мъчение без надежда за облекчение. Бе пламнал целият, никога не бе искал така жена, а не можеше да я има. Сам бе определил наказанието си.
— Дмитрий, моля те.
Бе осъзнала присъствието му. Очите му се впиха в нейните и той изръмжа, доловил отчаяната молба в дълбините им. Тя бе погазила гордостта си и той щеше да й отвърне със същото.