— Значи искаш да си тръгнеш, а? — натрапи се ехидно Соня в мислите й; моментното й добро настроение беше отлетяло. — В такъв случай може би трябва да те задържа тук. Дмитрий може да е забравил вече за съществуването ти, а и Владимир е пропуснал да остави инструкции по отношение на теб. Но щом те е оставил тук, все има някаква причина, така че аз ще трябва да направя всичко възможно да бъдеш тук, докато не се завърнат, колкото и да не ми се ще.
— Мога да ви кажа защо съм тук — отвърна възмутено Катрин.
— О, недей. Никога не може да се вярва на думите на такава като теб.
— Такава като мен ли? — изкрещя Катрин.
Соня не си даде труд да се поясни. Изражението й и начинът, по който измерваше Катрин с очи, казваха всичко.
— Щом ще останеш в Новий домик, ще трябва да се научиш на добри маниери. Тук неуважението не е позволено.
— В такъв случай, мадам, на вас също ще ви бъдат необходими няколко урока по учтивост, защото, доколкото си спомням, аз се държах много учтиво с вас, когато отправихте неоснователното си обвинение срещу мен. Вие обаче ме обиждате още от самото начало.
— Стига вече! — изкрещя Соня. — Да видим дали едно посещение до дъскорезницата няма да попари напереността ти. Семьон, отведи я незабавно!
Катрин едва не се изсмя. Ако вещицата си мислеше, че ще я изплаши със заключване в дъскорезницата, дълбоко грешеше! Бе изкарала безкрайни седмици, затворена в корабна каюта. Щеше да изтърпи още няколко дена затвор до завръщането на Дмитрий. И можеше да прекара времето, като си представя как ще се разгневи Дмитрий, като научеше за тиранията на Соня.
Дори и прислужниците го предусещаха помисли си тя. Този тип, който я държеше — май се казваше Семьон? — се бе поколебал цели пет секунди, преди да я повлече към въпросното помещение. Израженията на останалите присъстващи варираха от шок и изумление до неприкрит страх.
Катрин бе изведена до една от външните сгради, които бе забелязала на пристигане. За пръв път имаше гледка към близкото селце, оградено с безкрайни поля от зрееща пшеница, подобни на море от злато под утринното слънце. И странно, и смешно, че бе в състояние да оцени великолепния пейзаж, разстлал се пред очите й, докато пристъпваше към новия си затвор, но така беше. Копнежът за нови гледки, нови преживявания беше онова, което превръщаше цялото пътуване в приключение, засищащо неутолимия глад в нея.
Дъскорезницата представляваше малка навесна постройка, в която бяха складирани купчини нарязани дърва. Липсата на прозорци, както и под, накара Катрин да се отърси от отмъстителните си видения.
„Дай назад, Катрин. Тя няма да отстъпи. Още една причина да очакваш пространни извинения от Дмитрий, когато всичко приключи. Той ще се реваншира. Само чакай и гледай.“
Освен Семьон, придружаваха я и едрият лакей, и Соня. Четиримата влязоха в постройката. Вместо да я пуснат и да я оставят сама, Катрин бе предадена на здравеняка, който хвана двете й ръце и ги стисна здраво пред нея.
— Ще ме връзвате ли? — подхвърли язвително Катрин. — Колко старомодно.
— Това не е необходимо — отвърна Соня. — Родион е способен да те задържи колкото е необходимо.
— Колкото е необходимо за какво?
— Ще бъдеш бита с тояга, докато не ме помолиш за прошка!
Катрин се втрещи. За бога, тези хора да не би да живееха в средновековието?
— Вие сте полудели! — каза ясно и отчетливо Катрин. — Това няма да ви се размине. Аз съм лейди Катрин Сейнт Джон, английска благородничка.
Соня се стресна, но се окопити бързо. Тя вече си беше съставила мнение за Катрин и нямаше да го промени. Тази жена беше една никаквица и отношението на Дмитрий към нея доказваше това. Дълг на Соня беше да пречупи подобно непокорство, преди то да се разпространи и между останалите слуги.
— Която и да си — каза хладно тя, — трябва да се научиш на добри обноски. Само от теб зависи колко дълго ще трае наказанието ти. Можеш да ме помолиш за прошка веднага…
— Никога! Аз се държа с уважение само с онези, които го заслужават. Вие, мадам, заслужавате само презрението ми.
— Започвайте! — изкрещя Соня.
Катрин се втренчи в лакея, който я държеше за китките.
— Пусни ме веднага.
Гласът й бе толкова властен, че Родион отслаби хватката си. Но принцесата стоеше наблизо. Катрин осъзна проблема, пред който бе изправен лакеят, и разбра, че принцесата беше спечелила.
— Надявай се да не си тук, когато принцът разбере за това…
Катрин млъкна и се подготви за първия удар. Болката, която изпита, беше по-силна, отколкото бе предполагала. Ударът я повали на колене.