За църква всички си шиеха и обличаха нови дрехи — обичай, който изглеждаше общоприет. Мъжете носеха шарени ризи, като червените бяха най-предпочитаните, вместо свободните бели рубашки, запасани през кръста, които се носеха в делник. Панталоните бяха от по-фин плат, но в същия малко торбест стил, заимстван от татарите векове назад. Нахлуваха се високи до коляното ботуши от качествена кожа. Типичните руски кожени шапки завършваха облеклото им, а някои слагаха и дългото сако, наречено кафтан.
Жените също се обличаха по-хубаво, като заменяха обичайната кърпа за глава за празничния кокошник — високо боне за главата, богато украсено според заможността на носителката му. На своето Параша имаше перли и златни орнаменти. Празничната дреха беше без ръкави — сарафан, и беше направена от меки материи в най-разнообразни цветове, както установи Катрин, докато наблюдаваше жените, преминаващи под прозореца й.
Неделята беше като неделя в Англия, ден за почивка и отдих след дългата църковна служба. Катрин разчиташе, че днешната ще продължи поне два часа, както бе чувала за някои. След това младите щяха да играят на разни игри, както оживено й бяха доверили децата, а възрастните щяха да ходят по гости и да разменят клюки. Колко по английски само звучеше това! Катрин обаче не смяташе да бъде наоколо и да наблюдава събитията през почивния ден — тя се надяваше да е много, много далеч, когато откриеха отсъствието й.
Щеше да е по-лесно, а и значително по-безболезнено за нея, ако бе имала няколко дни за възстановяване, преди да избяга, но в мига, в който бе зърнала коня в навеса до къщата, тя разбра, че бягството й е осигурено. След като чу, че никой, абсолютно никой не пропускаше църковната служба, тя осъзна, че неделята й предлага единственият шанс да се измъкне. Не смяташе да изчака още една седмица, понеже се опасяваше, че Дмитрий може да се завърне.
Параша й беше споменала, че до Москва се стига горе-долу за същото време, за което и до Санкт Петербург — очевидно Новий домик бе на половината път между двата града, макар и далеч на изток. Дмитрий отсъстваше вече трети ден, като не се броеше днешният, и тя не искаше да поема риска.
Съществуваше и възможността принцеса Соня да се сети, че беше обещала да задържи Катрин до завръщането на Дмитрий. В настоящия момент, като се имаше предвид състоянието й, това, което Катрин възнамеряваше да предприеме, би могло да бъде оценено като невъзможно и несъмнено това беше причината никой да не бъде пратен да я пази. Веднъж като се съвземеше, та дори и след няколко дни, беше много вероятно да пратят някой да я надзирава, или още по-зле — да я приберат в голямата къща, под ключ най-вероятно, и да изгуби всякакъв шанс.
Сега беше моментът, навярно единственият, когато селото беше опустяло и никой не беше наясно с истинското положение: че на практика Дмитрий искаше да е затворничка в Новий домик за остатъка от лятото. Това бе козът й — за момента те всички бяха в неведение за причините да я доведе тук. Леля му даже можеше и да си отдъхне, че се е отървала от позорното й присъствие, като научеше, че Катрин е изчезнала.
Придвижи се предпазливо до малкия навес, като не спираше да държи под око църквата в другия край на пътя. Различаваше се от околните постройки единствено по камбанарията с големия син купол, присъщ за всички църкви и църквици, които Катрин бе забелязала от пристигането си в Русия, които се различаваха само по броя на кубетата — малките имаха по едно, а големите до седем, че дори и девет, всичките в различни ярки окраски или позлатени.
Надяваше се, че монотонният напев от молитвите ще заглуши тропота на коня. Но пък и всичките й планове се крепяха единствено на надеждата, че ще се махне от имението на Дмитрий без да я забележат; че ще си спомни пътя до Санкт Петербург, че никой няма да си направи труда да тръгне по следите й и че ще бъде гостоприемно посрещната в английската общност в Санкт Петербург още преди Дмитрий да разбере, че си е заминала.
Нямаше да има нищо против да го види отново, стига само веднъж да се откъснеше от властта му. Всичко, което искаше обаче сега, бе да се прибере вкъщи и да започне да го забравя. По-добре беше така. Беше, нали? Естествено.
„Лъжкиня! Това, което наистина искаш, е той да тръгне след теб, да те умолява да не го напускаш, да се закълне, че те обича и иска да се ожени за теб. А ти, малка глупачке, би го сторила начаса, независимо от всички възражения, основания и пречки, които могат да съществуват.“