Катрин почти беше благодарна за изпитаната болка, докато оседлаваше и яхаше коня, защото тя я отрезви. Важното сега бе да се махне. Имаше нужда Дмитрий да я види като равна нему, а то нямаше да стане, докато не докажеше, че е. И то не можеше да стане тук. Щеше по-късно да се тормози за реакцията му и евентуалните му действия след бягството й.
Като подкара бавно коня, тя започна да разбира какво изпитание ще се окаже ездата и й се прииска да закрещи, толкова силна бе болката. Никога в живота си не бе изпитвала подобно нещо. Ако имаше пушка, нямаше да се отдалечава от Новий домик, а щеше да препуска към него, понеже в момента единственото й желание бе да намери онова копеле Семьон и да го застреля. Можеше и да се прояви по-милостиво към нея. Би могъл да смекчи ударите си, вместо да влага все сили във всеки замах на тоягата. Но не — нека да види принцесата, нека да види колко прилежно се изпълняват заповедите й. Катрин бе изненадана, че не й бе счупил всяка кост по гърба.
Налагаше се да заобиколи голямата къща, за да излезе на пътя, и тя го стори бързо, след което препусна в галоп, който на практика й беше по-удобен от по-бавния ход, но все пак я принуждаваше да се смръщва и стене на всеки няколко секунди, без да сдържа гласа си, тъй като необходимостта от тишина бе отпаднала. Продължи така с малки почивки близо четири часа, или поне тя така считаше, понеже нямаше часовник, докато не подмина имението, в което бяха пренощували непосредствено преди пристигането в Новий домик и където Дмитрий се бе върнал следващата вечер да се напие като свиня.
Възнамеряваше да спира на другите места, където бяха почивали преди, защото нямаше пари и достатъчно храна, а прислугата там я познаваше. Едва ли щяха да й откажат храна и подслон, макар и да бе сама този път. Можеше да им се стори странно, че пътува без придружители, но тя можеше да съчини някоя правдоподобна историйка, ако се наложеше. Не мислеше обаче да нощува там. Не смееше. Щеше да е прекалено лесно да я спипат, ако бяха тръгнали да я преследват. А гори наоколо имаше предостатъчно, където да полегне за няколко часа встрани от пътя и евентуални преследвачи.
Точно сега не се нуждаеше от почивка, имаше храна до утре и искаше да остави колкото може по-голямо разстояние между себе си и имението. Освен това се страхуваше да спре — опасяваше се, че ако слезе сега, нямаше да има волята или силите да се качи обратно на коня. Щеше да изчака до падането на нощта, за да си отдъхне и да по-събере сили преди следващия ден на безкрайна болка.
Катрин едва не възпря коня си, като се сети какво бе пропуснала в съвършения си план. Нощта. Бе забравила, че тук почти нямаше нощи по това време на годината, а нямаше никакъв начин да продължи да язди, дори и ако гърбът й не беше натъртен и подут. Налагаше се да спре, без прикритието на мрака да я обгърне в надежден воал. Трябваше да влезе по-навътре в гората, да се отдалечи от пътя, само за да се укрие. Неприятна загуба на време, но пък какъв ли друг избор имаше?
Няколко часа по-късно тя най-накрая остави пътя и откри едно заветно местенце, където буквално се стовари на земята, след като мускулите й категорично отказаха да й служат повече. Нямаше дори малко сили да се настани в по-удобна поза, а остана да лежи, както бе паднала, с единствената мисъл да не изпуска поводите от ръка, тъй като не можеше да стане и да завърже коня за някое дърво. После я застигна забравата.
Глава 28
— Значи ти си малкото гълъбче, отлетяло от кафеза.
Побутване по крака съпровождаше това изявление, така че нямаше начин да не го чуе. Отвори объркана очи и го видя в краката си, наперен, ухилен, скръстил небрежно ръце — нейният златен гигант. Тук? Толкова скоро? Сърцето й отиде в петите.
— Дмитрий?
— Аха, значи наистина си ти. — Усмихна й се широко. — Не бях съвсем сигурен.
Сърцето й се върна на мястото си. Не беше Дмитрий, но можеше да му е близнак. Е, не съвсем. Същата стойка и ръст, да, съвсем същите. Същата златиста коса и привлекателен външен вид. Челото обаче беше май по-широко, брадичката — малко по-квадратна, а очите — ето, те разкриваха всичко. Трябваше да ги забележи веднага — бяха смайващо синьо, искрящи и закачливи.
— Николай?
— На твоите услуги, гълъбче.
Доброто му настроение беше доста дразнещо при тези обстоятелства.
— Какво правиш тука?
— Въпросът в по-голяма сила важи за теб, не мислиш ли?
— Не. Аз имам много разумно основание да бъда тук, а ти не, освен ако не са те изпратили подире ми…
— Но, разбира се.
Очите й се присвиха лекичко.
— Значи си изгубил времето си. Няма да се върна.