— Което само доказва какъв непоправим нехранимайко си.
— Такъв съм си. След като съм разкрит, вече можем и да тръгваме.
— Няма да тръгваме никъде заедно, Николай.
— Хайде сега, не бъди инат, гълъбче. Освен че е немислимо да те оставя тук самичка, аз трябва да се съобразявам и с нарежданията на старата дама. Не че не мога да се оправя с нея, но тя държи връзките на кесията, когато Митя го няма, така че най-разумното е да се придържам към нейната страна. А тя беше направо побесняла, след като ти изчезна.
— Не се и съмнявам — сопна му се Катрин, — но ако питаш мен, нека да се пръсне от яд. Няма да се върна там да търпя тиранията й. Дмитрий не ме остави тук, за да бъда малтретирана.
— Естествено, че не е. И това няма да се повтори, дори ако трябва лично да те защитавам. Наистина, гълъбче, няма от какво да се страхуваш в Новий домик.
Все още не можеше да повярва, че Соня, сладката стара Соня, е заповядала да я бият с тояга. Умът му не можеше да го побере. Жената вероятно бе паднала и се бе ударила сама, и по известна само на нея причина обвиняваше Соня за болката си, а и беше достатъчно интелигентна, за да направи разказа си убедителен. Както и да е, той бе изпратен да я върне обратно, бе я намерил и не виждаше основание да не довърши мисията си. Пък и беше взела коня на Сава. Какво щеше да си помисли човекът, ако му кажеше, че я е пуснал да си върви просто ей-така? Със сигурност нямаше да повярва, че не е могъл да я намери. Нито пък Соня. Накрая щеше да му се наложи да замени коня със свой и да си навлече нежелан скандал със Соня.
— Знаеш ли, Екатерина — така звучи по руски името…
— За бога, няма ли да се научите — казвам се Катрин, хубаво старо английско име, или Кейт, даже Кит — о, Господи, кога ли някой пак ще ме нарече Кит!
— Много добре, Кит — Усмихна й се приятелски, макар че името въобще не звучеше по същия начин, омекотено от френско-руския му акцент. — Митя ще се оправи с това недоразумение, като се върне, а ти искаш да бъдеш там, като се върне, нали?
— Дали щях да бъда на път за Санкт Петербург, ако исках? Освен това може да минат седмици, преди Дмитрий да се завърне. Не, не може и дума да става. Но тогава… — тя млъкна замислено, преценявайки възможностите си при неговата неотстъпчивост. — След като Дмитрий ще е този, който може да изглади това недоразумение, както го наричаш, защо вместо това не ме заведеш при него? Намирам го за приемливо решение.
Николай се разсмя възхитен.
— Чудесна идея, малка Кит, стига да осъзнаваш последствията да пътуваш сама с мен на такъв дълъг път.
— Уверявам те, че репутацията ми не може да бъде съсипана повече.
— А аз те уверявам, че няма начин да те заведа до Москва, без да те вкарам в леглото си — щеш не щеш. Това е последствието, което имам предвид. До Новий домик мисля, че ще мога да се удържа, тъй като е съвсем близо.
— Близо, как ли не! — извика тя, вбесена, че си играеше с нея като котка с мишка. — Трябва да съм изминала поне петдесет мили вчера.
— По-скоро двайсет, гълъбче, и не е било вчера, а тази сутрин.
— Искаш да кажеш…
— Сега се свечерява. Можем да се върнем навреме за вечеря, ако спреш да вдигаш такава врява.
— Добре, де! — изкрещя тя. — Чудесно! Но ако онази вещица леля ти вземе, че ме убие в лудостта си, ти ще си виновен, ти… ти… похотлив звяр такъв! И не се надявай, че духът ми няма да те преследва, тоест ако имам шанса, защото най-вероятно Дмитрий ще те убие първи, като научи, че ти си отговорен за моето злощастие!
Имаше и друго още да му каже, но му обърна гръб и се опита да яхне коня без негова помощ. Беше готова да му издере очите, ако й предложеше да й помогне. А то не беше лесно. Господи, и най-малкото движение й причиняваше силна болка! Все пак успя да се справи, подпирайки се на удобен скален къс. Николай само стоеше там и я зяпаше с удивление, чувствайки се малко гузен, не, всъщност доста гузен, докато слушаше гневната й реч.
— Не можа ли да се опиташ да бъдеш джентълмен? Е, не, това щеше да е прекалено много да го искам от теб, нали? То не е присъщо на фамилията ви качество, както научих от горчивия си опит с вас. Бях отвлечена, дрогирана, използвана, затворена. И това не е всичко, което изтърпях от Александрови. Не дай си Боже веднъж да проявите малко съвест!
За миг тя присви силно очи. Нямаше да позволи на болката да я победи. В никакъв случай.
— Защо? Защо аз? — Николай ясно долови жалостивия й въпрос. — Защо му трябваше да ме влачи по Русия? Защо му трябваше да ме задържа със себе си, след като… след… Боже мили, човек би си помислил, че съм някоя ослепителна красавица, когато знам, че просто минавам за хубавичка. Защо е толкова важно за него да…