И тогава си спомни как се бе разделил с нея — без да й каже и една думичка. Дори не бе взел мерки да се подсигури, че ще е там, като се върне, приемайки несъзнателно, че няма да има куража да тръгне сама в непозната земя. Само че ако беше достатъчно разгневена, тя бе способна на всичко. А в скучното битие, което й бе отредил, тя нямаше какво друго да прави, осен да подклажда яда си.
Бе обърнал веднага коня си. Татяна можеше да почака. Преди всичко трябваше да уреди нещата в Новий домик, дори ако това означаваше да се изправи срещу гнева на Катрин по-скоро, отколкото му се искаше, преди тя да е имала време да се успокои. Но пък и тя едва ли щеше да се успокои, ако нямаше с какво да занимава острия си ум, освен с планове за незабавното му убийство.
Сега, както и преди, той желаеше да приключи с най-лошото веднъж завинаги, така че да може да продължи нататък. Освен това изпитваше непреодолим копнеж просто да я види отново, да разбере дали е все тъй обсебен от нея. Беше отсъствал пет дни. Ако първото нещо, което пожелаеше; като я видеше пак, бе да се люби с нея, то той се връщаше там, откъдето бе тръгнал и идиотската му постъпка с упояването й е била напразна.
Дмитрий излезе от стаята и тръгна по коридора. Една прислужница се качваше по стълбите с поднос храна, който несъмнено беше предназначен за господаря й. Новината за внезапното му завръщане се беше разпространила светкавично.
— Къде е тя? — попита той.
— Коя, господарю?
— Англичанката.
Прислужницата сякаш се сви.
— Н-не знам.
Той я подмина и извика един от лакеите, докато слизаше надолу по стълбите.
— Къде е англичанката?
— Не съм я виждал. Господарю.
— А ти?
Семьон, който беше слуга на Дмитрий през целия си живот, знаеше, че гневните му изблици са безобидно изпускане на пара, сега внезапно се уплаши дотолкова, че изгуби способност да говори. Не заради неочакваното му завръщане и стремително нахлуване в стаята на англичанката, нито че бе попитал къде е, след като очевидно не я бе намерил там, където очакваше. Причината се криеше в дочутите от него думи, прошепнати на Родион, да се надява да не е наоколо, когато принцът открие, че… По-нататък казаното му се губеше.
— Да не си си глътнал езика? — тросна се Дмитрий.
— М-мисля, че беше в кухнята… преди малко. Н-не знам къде е… сега.
— И кой знае? — Никой не му отговори. Откога собствените му слуги бяха започнали да се правят на тъпи? Дмитрий се намръщи и тръгна по коридора, като викаше името на Катрин.
— За какво си се развикал, Митя? — попита го леля му, която излезе от една стая тъкмо когато той мина оттам. — Не е необходимо да крещиш, за да ни покажеш, че си се върнал…
Дмитрий препречи пътя на леля си.
— Къде е тя? И ако цениш спокойствието и тишината си, не ме питай коя е тя. Знаеш съвършено добре за кого говоря.
— За англичанката, естествено — отвърна спокойно Соня. — Не сме я изгонили оттук, макар че тя се опита да избяга веднъж и открадна коня на един от селяните. За щастие, Николай беше тук по това време и успя да я върне.
Порой различни чувства завладяха Дмитрий едновременно. Изненада, че Катрин се бе опитала да побегне. Облекчение, че беше тук някъде, макар и да изпитваше трудност да открие къде точно. И ревност, гореща, заслепяваща, абсурдна, че някой от красивите му братя-женкари — се е срещнал с неговата Катрин.
— Къде е той? — процеди Дмитрий през зъби.
— Ще те помоля да бъдеш малко по-точен, скъпи. Ако имаш предвид Николай, не се задържа тук за дълго. Дойде да те поздрави, щом разбрал, че си се върнал, и замина за Москва. Очевидно сте се разминали по пътя.
Дмитрий я измести от пътя си, решен веднага да стигне до шкафчето с напитките. Чувството за собственост бе нещо ново за него. Не му харесваше. За миг действително си бе представил, че удушава брат си, задето бе върнал Катрин обратно. Не, не за това. А задето е бил сам с нея, за възможността да прави с нея каквото си поиска. Само ако я беше докоснал…
— Предполагам, че си изморен, Митя, и затова се държиш така грубиянски. Защо не поспиш, а утре сутринта да поговорим кое наложи да се върнеш толкова скоро.
Той погълна солидна доза водка и я фиксира с тъмния си поглед.
— Лельо Соня, ако много скоро не получа отговори, сегашното ми поведение ще ти се стори достойно за светец. Върнах се тук само за да видя Катрин. Къде е тя, по дяволите?
Тези думи стреснаха Соня, но тя успя да запази самообладание.
— Предполагам, че си е легнала.
— Проверих в стаята й, но нея я нямаше. Къде спи тогава?