— Е? — излая Дмитрий.
— Аз… мисля, че има нещо, което трябва да знаете… за англичанката… преди да тръгнете, господарю.
— Катрин. Името й е Катрин — изръмжа Дмитрий — няма нищо, което можеш да ми кажеш за нея и което да ме изненада, така че можеш да си спестиш усилията. Всъщност предпочитам никога да не чувам нищо за нея!
— Слушам, господарю. — Родион се обърна и понечи да излезе, едновременно облекчен и разочарован.
Семьон тъкмо беше започнал да се успокоява, когато Дмитрий спря Родион.
— Съжалявам, Родион — въздъхна принцът — Не мислех всичко това. Какво имаш да ми казваш за Катрин.
— Само това, че… — Родион погледна към Семьон и успя да си наложи да продължи — леля ви нареди да я бият с тояга, господарю, при това толкова лошо, че тя не се свести почти два дни. Сега работи в кухнята, но не по собствено желание. Ако беше отказала, щеше да бъде наказана отново.
Дмитрий не каза нищо. Известно време той остана втренчен в слугата си, след което излезе толкова бързо от стаята, че Родион трябваше с отскок да се отмести от пътя му.
— Защо ти трябваше да го правиш, тъпако? — извика Семьон. — Не видя ли изражението му?
Родион вече изобщо не съжаляваше.
— Тя беше права, Семьон. Щеше да стане далеч по-зле, ако бе научил по-късно, след заминаването си. Но той е справедлив човек. Няма да ни обвинява, задето сме изпълнили заповедите на принцесата. Него не го интересува кой е размахвал тоягата, а защо е било направено и това ще обясни леля му, ако може.
Някъде отдолу долетя трясък от кухненската врата, който се разнесе из цялата къща. Последваха още три трясъка, но не толкова силни, когато няколко от жените в кухнята изпуснаха онова, което държаха.
Всички очи бяха вперени в принца, застанал в рамката на вратата, макар някои да поглеждаха към изкъртените панти. Всички, освен Катрин. Нея просто не я беше грижа нито за драматичната му поява, нито че отиде при нея, нито че коленичи без колебание. Знаеше, че е тук. Присъствието му не можеше да бъде объркано, но това вече нямаше значение. Ако бе дошъл предната нощ, тя вероятно още щеше да плаче на рамото му. Вече беше твърде късно и той можеше да върви по дяволите.
— Катя?
— Махай се, Александров.
— Катя, моля те… не знаех.
— Какво не си знаел? Че съм тук ли? На мен пък ми е известно нещо друго. Случайно научих, че онази вещица, която ти се пада роднина, ти е разказала всичко.
Тя все още не беше вдигнала глава. Роклята, с която беше облечена, не беше нейна и беше толкова мръсна, че смърдеше. Дмитрий усети желание да убие някого, но преди това трябваше да се погрижи за Катрин.
— Тя ми каза, че спиш при слугите, а не, че тя те е принудила на това. Реших, че изборът е твой, Катя, че както и преди отказваш удобствата, които ти предлагам. Тя ми каза, че не си имала нищо против работата в кухнята, и аз отново реших, че изборът е твой.
— Което показва, че за теб мисленето си е чиста загуба на време, Александров.
— Поне ме погледни в очите, когато ме обиждаш.
— Върви по дяволите.
— Катя, не знаех, че са те били!
— Дреболия.
— Трябва ли да те съблека, за да проверя?
— Добре! Е, имам няколко синини. Вече не ме боли, така че загрижеността ти е малко закъсняла, да не кажа съмнителна.
— Смяташ, че съм искал всичко това да се случи?
— Мисля, че показа загрижеността си достатъчно ясно като си пропуснал да обясниш на леля си защо ме доведе тук. Това, Александров, е положението.
— Погледни ме!
Тя отметна глава, погледът й се взря в неговия — ясен, блестящ.
— Доволен ли си? Кажи ми, когато се нагледаш. Имам работа.
— Ти ще дойдеш с мен, Катя.
— Дори не си го помисляй. — Катрин обаче не успя да се отдръпне достатъчно бързо. Дмитрий я изправи на крака и я вдигна на ръце. — Гърбът ми, звяр такъв! Не докосвай гърба ми!
— Тогава се дръж за врата ми, малка моя, защото нямам намерение да те пусна.
Катрин го изгледа унищожително, но беше безсмислено да упорства. Обви ръце около врата му и той веднага спусна ръце по хълбоците и под бедрата й.
— Искам да знаеш, че това не означава нищо — изсъска тя, когато той тръгна да излиза от кухнята. — Ако не се страхувах, че мога да се нараня, щях да те пребия.
— Ще ти припомня това, когато се почувстваш по-добре. Дори ще наредя да ти дадат тояга и ще стоя мирно, докато свършиш. Напълно съм си го заслужил.
— О, млъкни, млъкни…
Катрин не довърши. Сълзите започнаха да се стичат по бузите й и тя се вкопчи здраво във врата на принца и скри лицето си в извивката му.
На вратата Дмитрий се спря и имаше океан разлика в интонацията на гласа му, когато набързо нареди на две прислужници да приготвят вана и да донесат бренди в стаята му.