— Преди двадесет хиляди години — продължи Р. Данил Оливо — имах… един приятел. Друг робот. Не като мен. Него не можеше да го сбъркаш с човек, но именно той притежаваше ментални способности и чрез него се сдобих със своите. Според този мой приятел би следвало да съществува още по-общо от трите закона правило. Той го нарече Нулев закон, тъй като нулата предхожда единицата. Нулевият закон гласи: роботът не може да причини вреда на човечеството или с бездействието си да допусне на човечеството да бъде причинена вреда. В такъв случай Първият закон би трябвало да изглежда така: роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда, освен ако това противоречи на Нулевия закон. По сходен начин се изменят и останалите закони. Разбираш ли?
Данил чакаше с видимо нетърпение и Селдън отвърна:
— Разбирам.
Тогава другият продължи:
— Белята, Хари, е, че е лесно да идентифицираш един човек. Аз мога да го потвърдя. Лесно е да се разбере какво ще причини вреда на някого и какво няма — или поне е относително просто. Но какво е човечество? Какво можем да посочим като пример, когато говорим за човечество? И как да определим вредата за него? Кога дадено действие ще направи повече добро, отколкото зло на човечеството като цяло и как да разбереш това? Роботът, който пръв измисли Нулевия закон, умря — тоест стана постоянно неактивен — защото бе принуден да направи нещо, което би следвало да спаси човечеството, но не можеше да бъде сигурен, че ще успее да го стори. И когато се дезактивира, остави грижата за Галактиката на мен. Оттогава аз се опитвам… Намесвам се толкова малко, колкото е възможно, като разчитам хората сами да преценят кое води към добро. Те могат да рискуват; аз не. Те могат и да не постигат целите си; аз не смея. Те могат да причиняват вреда поради недомислие; ако аз го направя, ще се дезактивирам. Нулевият закон не допуска никакви вреди от недомислие. Все пак някога бивам принуден да предприема и действия. Това, че още функционирам, показва, че те са били умерени и дискретни. Налага ми се обаче да се намесвам все по-често и вече от десетилетия трябва да играя ролята на Демерцел, като се опитвам да водя управлението така, че да забавям краха… Когато ти изнесе доклада си пред математическата Конференция, моментално разбрах, че психоисторията е инструмент, който може да направи възможно определянето на това кое е добро и кое — лошо за човечеството. С нея решенията, които взимаме, щяха да бъдат по-малко случайни. Сигурно дори бих се доверил на хората да взимат тези решения и отново да започна да се намесвам единствено в най-спешните случаи. Така че уредих Клеон да научи бързо за твоя доклад и да те привика. Сетне, когато чух, че си отрекъл ценността на своята идея, трябваше да измисля някакъв начин въпреки всичко да те накарам да опиташ. Разбираш ли, Хари?
Леко обезсърчен, Селдън машинално отговори:
— Разбирам, Чувек.
— Да! За теб в редките случаи, когато ще мога да те видя, аз трябва да си остана Чувек. Ще ти дам, ако ти е нужна, информацията, с която разполагам, и в битието си на Демерцел ще те закрилям, доколкото мога. Никога не трябва да говориш за мен като за Данил.
— Не бих си го и помислил — побърза да го успокои математикът. — Доколкото твоята помощ ми е необходима, да попреча на плановете ти означава да проваля цялата работа.
— Да, зная, че не би си го и помислил — усмихна се уморено Р. Данил Оливо. — В края на краищата ти си достатъчно суетен, за да пожелаеш психоисторията да се припише изцяло на теб. Едва ли би поискал някой някога да узнае, че си се нуждаел от помощта на един робот.
Селдън пламна.
— Не съм…
— Колкото и старателно да го криеш от самия теб — ти си! И това е важно, защото аз трябва да подсилвам минимално тази емоция, така че никога да не споменаваш за мен пред други хора. Дори въобще да не ти хрумне.
— Подозирам, че Дорс знае… — подхвана ученият.
— Тя наистина знае. И също не може да го сподели. Сега, след като и на двамата ви е известна моята природа, ще ме обсъждате свободно помежду си, но не и с някого другиго.
Той се надигна.
— Хари, отивам да си върша работата. Ти и Дорс скоро ще бъдете върнати в Имперския сектор…
— Момчето — Рейч — трябва да дойде с мен! Не мога да го изоставя. И още, има един млад далянин — Юго Амарил…
— Разбрах. Рейч ще дойде и ти можеш да вземеш всеки свой приятел, когото пожелаеш. За всички ви ще се погрижат както подобава. Ще работиш над психоисторията. Ще имаш екип. Както и необходимите компютри и справочни материали. Аз ще се намесвам колкото е възможно по-малко, тъй че ако съществува някаква съпротива спрямо твоите възгледи, която не е стигнала чак дотам да застраши мисията ти, ще трябва да се оправяш съвсем самичък.