Най-накрая част от привидното спокойствие на Гретъл се изпари. Тя се огледа наоколо като подплашен див звяр. Спомних си за мига, в който бе смъкнала въздушната си маска, опитвайки се да се самоубие показно на повърхността. Освен това се сетих с печална яснота как някога бях мислила Шон Дикинсън за най-благородния мъж, когото някога съм виждала — смел, тих и прям. Ако на времето ми беше предложил, веднага щях да легна с него. По всяка вероятност той и в леглото щеше да бъде тих, резервиран, дори малко студен. Може би щях да се влюбя безразсъдно в него. А той щеше да преобърне живота ми с главата надолу и да ме изостави.
Мислено благодарих на Бога, че никога не ми бе предоставил подобна възможност.
— Сигурна ли си, че искаш да кажеш именно това? — попита Шон.
— Разбира се — отговорих. — Можеш да предадеш на Земята и на Краун Найджър в частност, че условията им изобщо не са приемливи. — Обърнах се към Денди. — След като приключа с него, се заеми с арестуването им. На всички.
Губернатор Хенри Смит от Амазонис изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне.
Дикинсън се изправи. Лицето му бе придобило пепелявосив оттенък.
— Надявам се, че знаеш какво вършиш — каза той.
За момент двамата се взряхме един в друг. Шон премигна, извърна бавно поглед встрани и добави:
— Никога не съм ти се доверявал. Още от самото начало.
— А аз бях готова да дам живота си за теб — въздъхнах. — Само че ти беше млад и глупав.
Ужасно ми се иска да се оттегля и малко да си почина, за да имам възможност да обмисля разказа си. В момента си спомням толкова ясно чувствата, които изпитвах тогава, сякаш още се намирам в онази стая. Докато пишех горните редове, плачех като малко момиченце. Това беше най-вълнуващия момент в моя живот… може би защото последвалите събития бяха прекалено тъжни и прекалено значителни, за да ги почувствам като истински.
От този момент нататък събитията изчезват от паметта ми като мъртви създания, покриващи древното океанско дъно — плоски, сбити, нереални.
Съвсем не искам да кажа, че не нося отговорност. Напротив — аз бях по-замесена, следователно и по-отговорна от всички останали; вината пада главно върху мен и аз я поемам.
Фобос се появи в небето над Земята в широка елиптична орбита под наклон от трийсет градуса спрямо екватора с перигей19 хиляда километра и апогей седем хиляди.
Ярката му повърхност, която бързо помътняваше и изчезваше, промени статуквото така, както нищо друго не би могло. Беше станало ясно, че Марс може да хвърля луни върху Земята. Казано по стратегически, стрелката на везните вече клонеше на наша страна.
Земята не знаеше, че на Фобос едва се зараждаше необходимото оборудване, както и необходимите личности, способни да се справят с тази сила. А обикновено онова, което не знаеха, отслабваше силите им.
Затова пък онова, което Земята щеше скоро да научи (или да се досети за него), определено можеше да отслаби нашите сили.
Резултатите от всичко това станаха ясни след шест часа. Земните сателити в орбита около Марс се саморазрушиха, като осеяха небето с миниатюрни червени прашинки. От Земята ни увериха, че по този начин не са засявани скакалци; нашето объркване и нашата слабост за момента ни принудиха да приемем твърдението им за чиста монета. Марс отново оживяваше; потоците данни потичаха.
Комуникационните мрежи, построени от любители в предишните дни, бяха организирани, оправени и подготвени за по-нататъшна експлоатация. Правехме всичко възможно, за да не се озовем отново в подобно положение.
Из станциите по цял Марс инженерите подготвяха по-прости и по-елементарни, но в замяна на това по-надеждни комуникации. По този начин се връщахме с петдесет години назад, но поне можехме да бъдем сигурни, че ще дишаме, ще пием чиста и прясна вода и повече няма да ставаме свидетели на ужаса, който следваше взривяването на тунелите.
Марс започваше да брои дадените жертви. Всички страхотии, съпътстващи този процес, бяха предавани по мрежите из цялата Тройка. По този начин (поне засега) успявахме да противодействаме на тактиката на Земята.
Алис Едно и Две бяха сред дадените жертви. Половината от мислителите на високо ниво не можеха да бъдат реактивирани. Паметта им бе напълно унищожена. Частички от личностите им можеха да бъдат събрани оттук-оттам от други мислители, но същността — душата на мислителя — беше безвъзвратно загубена. Нямах време да ги оплаквам, понеже имаше много повече хора, за които да скърбя. А пък и ако започнех да скърбя, сигурно никога нямаше да мога да спра. Затова продължих да чакам вест от Иля и Ти Сандра.
19
Перигей — точката от орбитата на дадено небесно тяло, в която то е на най-малко разстояние от обекта, около който се върти (в случая — Земята); апогей — точката, в която е на най-голямо разстояние от обекта. — Бел.пр.