В някаква доста занемарена полусутеренна стаичка до шперплатово тезгяхче седяха двама, пиеха си: бяхме ги видели в банята… А до тях беше застанал нисичък човечец със зимна ушанка и ватенка.
— Какво става, Николай Иванович, ще има ли? — попитаха го моите хора.
— Ще има, ще има — отговори угрижено той. — Ето, ако искате тук, ако искате, в другото помещение…
— Ако може, в другото… — каза Виктор Иванович. Произнесе това някак заповеднически.
Поведоха ни по отрупан с дърводелски изрезки коридор и ни оставиха в друг килер, малко по-широк от първия. И тук имаше шперплатов тезгях и сандъци вместо табуретки. Николай Петрович излезе и се върна с бутилка и чаши.
Докато наливаше, Виктор Иванович кимна към коридора и каза:
— А тези… наши са! Единият е подполковник, а другият не си спомням… Май беше от интендантските служби…
— А вие от кои сте? — кой знае защо, попитах аз.
Той не отговори, а извади книжка на участник във войната.
— Ето — каза. — От началото до края.
Пихме. Той сръбна саламура от буркана, сдъвка коричка хляб и добави:
— Още от парада през четирийсет и първа… А после къде ли не… Бях автоматчик… И на Кавказ… Откарвахме онези, черните. Бяха се продали на Хитлер! Техният републикански прокурор бил назначен за генерал против нас…
Той наля отново. И отново пихме.
— Един февруари, някъде след двайсети, спомням си, по случай празника ни заведоха в едно село, уж за почивка. А на председателя на селсъвета казали: в шест сутринта ще има митинг, всички мъже да се съберат пред твоя селсъвет. Ще им поговорим и ще ги пуснем. Та събраха се те на площада, а ние още от тъмно бяхме блокирали всичко наоколо и веднага, още преди да се опомнят, хайде в камионите и под конвой! После вече и по къщите. Десет минути за приготвяне и ги натоварихме! Цялата акция мина само за три часа. Е, пък тия, дето избягаха… Бяха се разбеснели, не е за разправеше… Гърмяхме ги по планините… Е, и те, разбира се…
Влезе Николай Петрович, погледна празната бутилка и каза:
— Затварям, време е!
Станахме. Виктор Иванович ни поведе навън и продължи да разказва:
— Спомням си, движехме се покрай Аргун… Малка една рекичка… На магаренца, единайсет магаренца, а аз бях втори… Някакъв като ни запердаши от едно хълмче е картечница! Двама паднаха, а ние, останалите, допълзяхме до някаква скала! Нагласихме минохвъргачката, че като го зачесахме…
И изведнъж чух нещо познато, нещо, което бях чувал много, много отдавна. Сигурно пак там, на Кавказ.
— Всички, всички трябва да се разстрелят! Не ги доизтрепахме тогава и на, сега патим.
Отбихме се в някаква остъклена закусвалня и тя сякаш не случайно се изпречи на пътя ни. Развалихме една рубла на мокри дребни, оплакнахме халби, наляхме си бира от автоматите и седнахме на една непочистена маса да пием, като си взехме за мезе солени гевречета.
Наоколо се трупаха мъже, хората се поздравяваха, подвикваха си. И тук, като в банята, всички се познаваха и си разменяха по някоя дума.
До Виктор Иванович приседнаха двамина, сбръчкани, с дългополи старомодни балтони от дебело черно сукно. Представиха ми ги като „наши момчета“, редовни посетители.
— И те здравата са се били… — похвали ги Виктор Иванович. — Били сме в едни войски, обаче не сме се срещали… Абе изобщо тука има много от нашите!
Посочи с ръка наоколо и аз неволно се огледах. Наистина, освен студентите, които си личаха по възрастта и по дрехите, всички или почти всички останали бяха хора от типа на Виктор Иванович… Не толкова младолики, но инак също като него спокойни, или пък, да го кажа, благи наглед. И макар че бяха без пагони, чувствуваха се старите маниери… Школовката. И то каква школовка!
Виктор Иванович вече крещеше на старите си другари и едновременно хрупаше солено геврече, трохичките се ронеха по пода:
— Тия гадове ги помня, като че вчера беше… Имам грамота лично от другаря Сталин! Да!
Неговите кротки усмихнати приятелчета кимаха и протягаха халбите си с мътно питие, чукваха се всички в един миг, дружно.
Хем, не крия, и по-рано ми бе хрумвала, не можеше да не ми хрумне, мисълта, че всички онези хора, които бяха изпълнявали волята Му от Негово име, са живи, че съществуват някъде.
Живи са, но как живеят?
Не ги ли измъчват кошмари, не ги ли спохождат в среднощен час сенките на невинните жертви, за да им напомнят за себе си?
Не, не ги спохождат.
Поиграват си с внучетата и се събират, могат да се познаят по невидими за другите, но очевидни за тях белези. Печатът, оставен от тяхната професия, явно е неизличим.