И сплотявайки се по бани или пивници, те събират с глух звън немитите си халби и пият за своето здраве и за своето бъдеще.
Те вярват, че имат не само минало…
На разсъмване, още щом се разпръсна гъстата мъгла, похлупила долината, и откъм полето лъхна ветрец и миризма на изгоряла трева, ние двамата крадешком прекосихме тихия двор, където до жълтата могилка на гроба на директора се мъдреше каруцата с камъните. Изглежда, вчера не бяха успели да я измъкнат.
Промушихме се през нашата дупка и избягахме при гробищата.
Впрочем гробищата вече ги нямаше. Тук-там се търкаляха набити и изкопани камъни, готови за изнасяне, червенееше се разровената пръст.
Но когато тръгнахме през полето към реката, отново се натъкнахме на цяла редица надгробни камъни, положени един до друг на земята.
Това беше път, необикновен път, прокаран кой знае защо Не към станицата, а към безлюдните планини.
Моят спътник сякаш се препъна още на първия камък. Постоя така, загледан под краката си, после се наведе, клекна, застана на колене. Някак чудновато извръщайки глава, прочете нещо на глас.
— Какво? — попитах нетърпеливо. — Какво четеш там?
Все така странно приведен, той каза:
— Тук лежат Зуйбер…
— Зуйбер ли? Кой стой?
Той сви рамене.
— Да да… Тате…
И се дотътри до другия камък…
— Тук лежат Умран…
— Ами той кой е?
Както и първия път, той повтори, без да ме поглежда:
— Дада… Тате…
И продължи от камък на камък: Хасан… Дени… Тоита… Вахит… Рамзан!… Социта… Ваха…
Огледах се наоколо. Вече се бе разсъмнало, така че се виждахме отдалече. Трябваше много бързо и незабелязано да се махаме.
Задърпах спътника си.
— Хайде, хайде… Време е да тръгваме!
Той не ме чуваше.
Тътреше се от камък до камък и прочиташе всяко име, сякаш учеше наизуст историята на рода си.
Не знам колко време щеше да продължи това, ако пътят не свърши внезапно край високата урва на брега на реката… В пропастта. Сигурно нататък щеше да минава мост, вече бяха започнали да го строят.
Заобиколихме опасната урва и слязохме до реката, по брода я прекосихме и поехме към планината.
Моят спътник все се извръщаше, все се мъчеше да запомни това място.
Нито той, нито аз, разбира се, тогава не можехме да знаем, че ще настъпи, ще дойде време, когато децата и внуците на онези, чиито имена бяха изписани върху вечните камъни, ще се върнат в името на справедливостта на своята земя.
Те ще намерят този път и всеки завърнал се ще вземе камъка на своите деди, за да го постави на мястото му.
Вече няма да има път, който води към пропастта — целия ще го отнесат.
— Защо не забием към гарата, а? — за последен път попита Колка. — Знаеш ли какъв живот се живее на помощното стопанство?! Ще печем чуреки… Ще сварим дунда… А?
Алхузур поклати глава и посочи планината.
— Тук стреля, там не стреля — упорито ломотеше той и гледаше в краката си.
— Добре — съгласи се Колка. — Щом си ми брат, значи трябва да вървим заедно. Ние с брат ми никъде не ходехме поотделно. Разбираш ли?
— Разбира — кимна Алхузур. — Един брат две око, а два брат — четири око!
— Ей, страшен си! — възкликна Колка и веднага се озърна уплашено, запуши си устата. Продължи по-тихо: — Същински Сашка… И той казваше същото!
— Аз Саск… — потвърди Алхузур. — Аз бъде добро Саск… А там… — той посочи планината. — Аз бъде добро Алхузур… А хляб бъде бепих, а царевица — качкаш… А вода бъде хи…
Колка се намръщи. В паметта му, врязан навеки, се върна ръждивият товарен вагон на гара Кубан, от решетките на прозорците се запротягаха ръце, устни, загледаха го молещи очи… И сега го шибна викът им: „Хи! Хи! Хи! Хи!“ Ето за какво са молели, значи!
Децата се придвижваха нагоре покрай тесни деренца, преминаващи в планински клисури. По едно време видяха огромен орех и Алхузур чевръсто набрули много орехи, а Колка ги събираше в пазвата си. После хапнаха сладка шипка, намериха няколко гъби, но те излязоха горчиви.
Тежък дим следваше бегълците по целия им път, затова Колка, още слаб след боледуването, често сядаше да почива.
А Алхузур се катереше по камъните бързо-бързо, мяркаха се само голите му крака под ватенката. Докато Колка си почиваше, той успяваше да изследва околните храсти и донасяше кисели диви ябълчици и круши.
— Голям полза — казваше всеки път, подаваше му плодовете и се усмихваше. — А в Хор дим няма… Там хубав бъде…
На едно място се натъкнаха на войници, но те не забелязаха момчетата. Мъчеха се с някакъв камион, който кой знае как се бе свлякъл в канавката и бе заседнал. Войниците псуваха, проклинаха планината, проклинаха чеченците, че и своя камион.