Беше така: Колка лежеше и гледаше мъжа, пушката, а до тях плачеше Алхузур. Колка без страх си помисли, че сигурно сега ще го убият. Както убиха Сашка. Но нали сигурно боли само докато насочват пушката, а после, щом стрелят, вече няма да боли. А те със Сашка отново ще се срещнат там, където хората се превръщат в облаци. Те ще се познаят. Ще се реят над сребърните върхове на Кавказ — две кръгли златни облачета — и Колка ще каже:
— Здравей, Сашка! Добре ли си тук?
А Сашка ще отговори:
— Ама, разбира се. Тук съм добре.
— А аз се сприятелих с Алхузур — ще каже Колка. — И той ни е брат!
— Аз мисля, че всички хора са братя — ще каже Сашка и те ще заплуват надалеч-надалеч, нататък, където планините се спускат към морето и хората никога не са чували за войната, в която брат убива брата си.
Колка се съвзе след доста време, не знаеше колко часа са минали, откак го убиваха.
А може би вече са го убили?
До Колка седеше Алхузур и още плачеше. Но планинеца го нямаше никъде, беше сумрачно и тихо.
Колка се учуди, че Алхузур още плаче, и го попита:
— Той обиди ли те?
Алхузур чу гласа му и ревна още по-силно. Бършеше сълзите си с ръка и с полата на ватенката, от чиито дупчици стърчеше обгорял памук. Ватенката миришеше на пожар. Алхузур скубеше памука и го пускаше по вятъра.
И Колка отново попита:
— Защо ревеш? И защо скубеш памука?
Алхузур избърса лицето си с ръкав и погледна Колка.
— Аз мисли ти умирал.
— Ха, как пък ти хрумна!
— Ти очи затвори и така: хър-хър… — Алхузур имитира хриповете му. — А аз станал зле… Един брат не брат…
Колка каза:
— Нали той не стреля, значи съм жив. Отиде ли си?
Алхузур посочи към планината.
— Той там… Той пазил свой земя… Той садил я… той обичал я…
— Ами ако беше ме застрелял? — попита Колка. И изведнъж му стана студено. Стана му много тъжно. Дори присъствието на Алхузур не попречи на това чувство. Разбра, че наистина са искали да го убият. И сега той щеше да бъде проснат тук с изтръгнати черва и врани щяха да кълват очите му, както на Сашка.
Алхузур погледна Колка.
— Аз плаче — каза той и наистина заплака.
И тогава на Колка му олекна, напълно му олекна. И той започна да утешава новия си брат и да му обяснява, че трябва да се сродят истински. Тоест да си рязнат ръцете и да смесят кръвта си.
Намериха стъкълце и отначало Колка, а после Алхузур драснаха кожата на левите си ръце и потъркаха раничките една в друга.
— Ето — каза Колка. — Сега сме истински роднини. Но трябва да се махаме оттук. Чеченците непременно ще ме застрелят.
Алхузур мълчеше.
— Хайде да слезем пак долу — предложи Колка. — Там е по-топло.
— Там боец стрелял — каза плашливо Алхузур.
— А тук стрелят чеченците… — възкликна Колка.
— Навсякъде лош! — въздъхна Алхузур. — А те защо стрелял? Ти разбира?
— Не — каза Колка. — Мисля, че никой не разбира.
— Но нали те голямо… Нали умно… А?
Колка нищо не отговори. Падна вечерта. Те гледаха планинските върхове, бляскащи във висините, и не знаеха как да живеят занапред.
XXXI
Хванаха ги на склона, близо до долината, където бяха заспали прегърнати в храстите. Случайно ги зърна едно войниче, свърнало от пътя по нужда.
Когато се опитаха да ги разделят, и двамата закрещяха. Алхузур започна да хапе, а Колка се замята с всички сили и заврещя нещо нечленоразделно.
Войниците от обоза ги вързаха, а после ги развързаха и им дадоха да ядат.
Те ядяха с ръце от паницата и никого не поглеждаха. Гледаха се само един друг и си казваха по нещо с жестове и мучене. Не можаха да отговорят на нито един въпрос.
Пристигналата лекарка констатира, че двете момчета са в състояние на дистрофия и сега не може да се каже дали изобщо ще оживеят. Освен изтощението у двамата се забелязват нарушения на психиката.
Децата не позволиха да ги разделят и надаваха страхотни крясъци, ако отвеждаха единия на медицински преглед.
А след месец и десет дни от детската клиника номер шестнайсет в град Грозни прехвърлиха децата в детския приемателен пункт, където временно живееха уловени и събрани безпризорни преди изпращането им в различни колонии и интернати.
Запомнил съм този дом, който се намираше на тиха уличка в краен квартал и заемаше дървеното здание на бивше училище.
Тук нищо не се учеше, но в стаите имаше чинове и тъй като липсваха маси, на тези чинове ни хранеха, даваха ни познатата трахана: брашно с вода и лук, а в някои редки щастливи дни — измръзнало черно картофче… Към сутрешния чай имаше по две фурми или по десет стафидки, вечер — парченце вмирисана сельодка и пак чай. Понякога каша — в празник или в неделя.