— Не питаме.
— Сигурно защото знаете. — Тя се обърна към Дос Сантос. — Какво ще стане?
— Вече са решили — отвърна той.
— Но защо? Сериозно ли се канят да изтъргуват жените и дъщерите си за няколко чувала със зърно?
— Нуждаем се от онова, което предлагат — каза Луис.
— Но ние вече ви обещахме храна. Скоро ще пристигне и лекар.
— Да… така обещахте. От два месеца сте тук и няма нито храна, нито лекар. Тези мъже са почтени, веднага се познава.
Той й обърна гръб, застана пред тълпата и след малко призова към гласуване с вдигане на ръце. Сделката беше потвърдена. Никоя от жените не гласува.
Елизабет прекара неспокойна нощ, но на сутринта знаеше какво трябва да направи.
През изминалия ден се бяха случили много неочаквани неща. По ирония на съдбата, едно от събитията, в което тя инстинктивно беше сигурна, не се случи. След като срещата с Хелуърд пое в неочаквана посока, тя можеше да обясни предишните си очаквания: беше изпитала физическа възбуда и беше отишла при реката с ясното съзнание, че ще се остави той да я прелъсти. Това пак можеше да се случи до момента, в който погледът му беше придобил онова фанатично изражение; дори сега не можеше да забрави усещането — не страх, нито изумление, а нещо средно — като си припомняше разговора им край реката.
В главата й продължаваше да отеква въпросът му: „Какво ще кажеш за слънцето?”
Без съмнение зад тази сцена се криеше нещо повече. Предишния ден поведението на Хелуърд беше различно; тя усети една прикрита чувствителност и той беше реагирал по начина, по който би го направил всеки мъж. Тогава нямаше признаци за предполагаема лудост. Той реагира така чак когато го беше заговорила за живота му или му разказваше за своя.
Оставаше и мистерията с компютърната хартия. На разстояние от хиляда мили имаше един-единствен компютър и тя знаеше къде се намира и за какво се използва. Той не си служеше с хартиени разпечатки и определено не беше ШМ. Тя знаеше за IBM. Всеки, който имаше основни познания за компютрите, беше чувал за тази компания, но след Катастрофата тя не беше произвела нито една машина. Със сигурност единствените непокътнати, макар и неработещи компютри, бяха в музеите.
И накрая, сделката с мъжете, които бяха дошли в селото, беше напълно неочаквана, поне за нея. Все пак като си припомни изражението на Луис след първия му разговор с тях, тя беше сигурна, че той най-малкото се е сещал какво ще бъде заплащането.
Някак си всичко това беше навързано. Тя знаеше, че тези мъже бяха от същото място, откъдето е и Хелуърд, и че поведението му имаше нещо общо със сделката.
Оставаше въпросът за собственото й участие във всичко това.
Тя и Дос Сантос носеха отговорност за селото и населението му. В началото имаше посещение на един от супервайзърите от центъра. Високопоставените лица се интересуваха главно от ремонтните работи на едно голямо крайбрежно пристанище. На теория, тя отговаряше за Дос Сантос, но той беше местен човек, един от стотиците студенти, изпратени да учат в държавната семинария с цел да върне религията в затънтените райони. Тук религията беше традиционен опиат и мисионерската работа беше с приоритет. Но делото на Дос Сантос щеше да отнеме години и през първите няколко работата му по възстановяването на църквата като социален и духовен водач на обществото щеше да е доста трудна. Жителите на селото се отнасяха толерантно към него, но се съобразяваха с Луис и, до известна степен, и с нея.
Щеше да е също толкова безполезно да поиска напътствия от центъра. Въпреки че организацията се ръководеше от добри и прями мъже, работата все още беше в началото си и те продължаваха да витаят из облаците на теорията; един обикновен, човешки проблем като размяната на жени за храна не попадаше в обсега на вниманието им.
Ако щеше да се предприема някакво действие, то трябваше да стане по нейна инициатива.
Тя не взе бързо решението; през онази дълга, топла нощ обмисли всички аргументи за и против, рисковете и ползите и както и да преценяваше нещата, избраната от нея посока на действие изглеждаше единствената възможност.
Стана рано и отиде до къщата на Мария. Трябваше да действа бързо: мъжете бяха казали, че ще се върнат скоро след изгрев-слънце.
Мария беше будна, бебето й плачеше. Тя знаеше за взетото предишната нощ решение и започна да разпитва Елизабет още с пристигането й.
— Няма време за това — прекъсна я Елизабет безцеремонно. — Искам малко дрехи.
— Но твоите са толкова хубави.
— Искам нещо твое… каквото и да е, ще свърши работа.
Мърморейки озадачено, Мария подбра няколко груби дрехи и ги разстла пред Елизабет да ги огледа. Всички бяха износени и непрани от доста време. Бяха идеални за целите на Елизабет. Тя си избра парцалива, широка пола и мръсно бяла риза, която вероятно е била на някой от мъжете.