Айзък Азимов
Препускане в снега
Джордж и аз седяхме до прозореца на „Ла бохем“ — френски ресторант, който той посещаваше от време на време на мои разноски, разбира се.
— Изглежда, ще вали сняг — отбелязах аз.
Констатацията ми не представляваше особен принос към съкровищницата на световното познание. През целия ден небето бе тъмно и смръщено, температурата — замряла в зоната на сковаващото синьо, пък и синоптиците бяха предсказали сняг. И все пак, почувствах се обиден, че Джордж игнорира напълно забележката ми.
— Сега ще ти разкажа за моя приятел Септимус Джонсън — каза той.
— Защо? — запитах. — Какво общо има той с факта, че май ще вали сняг?
— Естествена асоциация на идеи — изтъкна строго Джордж. — Това е процес, за който трябва да си чувал, дори и на теб самия никога да не се случвало
Моят приятел Септимус — заразказва Джордж — беше свиреп млад мъж с вечно начумерено лице и постоянно издути като възглавници бицепси. Той беше седмото дете в семейството и оттук идва името му. Имаше по-млад брат на име Октавиус и по-малка сестра — Нина.
Не знам докъде е стигнала тази прогресия в семейството му, но смятам, че пренаселеността в младежките му години го направи странно влюбен в тишината и самотата в по-зряла възраст.
Когато възмъжа напълно и постигна известен успех с романите си (като теб, стари приятелю, само с тази разлика, че понякога критиците се произнасят доста ласкаво за неговите творби), той се оказа с достатъчно пари, за да се отдаде на перверзната си страст към самотата. С една дума, взе че си купи една изоставена къща в забравено от Бога и от хората място в най-отдалечената от града част на щата Ню Йорк. Там се оттегляше за по-дълги или по-къси периоди от време, за да пише още романи. Не беше чак толкова далече от цивилизацията, но поне докъдето стигаше поглед, панорамата обхващаше безлюдна пустош.
Мисля, че бях единственият човек, поканен някога да гостува в извънградската му къща. Допускам, че ведрото достойнство в държанието ми, както и очарованието и разнообразието на моите истории, са му се понравили. Е, той никога не изясни източника на притегателната ми сила с толкова много думи, но едва ли ще да е било друго.
Разбира се, човек трябва да внимава с него. Всеки, който някога е изпитал приятелското му потупване по гърба (любимия начин на Септимус Джонсън да поздравява хората), знае какво значи да ти счупят прешлен. Все пак неочакваният му изблик на сила бе добре дошъл при първата ни среща.
Бях обсаден от една-две дузини хулигани, които подведени от осанката и поведението ми на човек от висшето общество, допуснаха, че нося със себе си несметни богатства от пари в брой и бижута. Отбранявах се яростно, защото, както обикновено, в този ден нямах нито пени. Добре знаех, че веднъж установили това, те ще се отнесат с мен по най-жесток начин, водени от естественото си разочарование.
Точно в този момент се появи Септимус, погълнат от мисли за поредното си произведение. Шайката отрепки се случи на пътя му и тъй като бе прекалено зает с мислите си, та да върви по друг начин освен по права линия, той ги изхвърляше разсеяно в ляво и дясно по двама или по трима. Налетя на мен в края на мелето точно когато му се яви просветление и той съзря изхода от литературната си дилема, каквато и да е била тя. Приемайки ме като талисман, донесъл щастие, той ме покани на вечеря. Като прецених, че вечерята на чужди разноски е един не по-малък късмет, аз охотно приех.
Към края на вечерята бях натрупал доста червени точки в полза на имиджа си и той ме покани да му гостувам в извънградския му пущинак. Тези покани зачестиха. Като се има предвид колко много обичаше самотата, изявлението му, че като е с мен все едно е сам, очевидно прозвуча вместо щедър комплимент.
Първоначално очаквах да видя някоя схлупена къщурка, но грешах напълно. Септимус очевидно изкарваше добри пари от романите си и не бе жалил средства. (Знам, че е доста нелюбезно да говоря за успешни романи в твое присъствие, драги, но, както ми е присъщо — придържам се към фактите.)
Всъщност къщата, макар и усамотена до такава степен, че непрекъснато потръпвах от необоснован страх, бе напълно електрифицирана и отоплена благодарение на генератор в мазето и слънчеви панели на покрива. Похапвахме добре и усърдно се стараехме да изпразним великолепната винарска изба. Живеехме в пълен разкош — нещо, към което винаги съм бил способен да се приспособя с изумителна лекота, независимо от недостатъчния ми житейски опит в това отношение.
Трябва да призная, че беше невъзможно хич да не поглеждаме през прозорците, а тоталната липса на всякакъв декор бе направо потискаща. Не липсваха, ако можеш да повярваш, хълмове и поля, дори и малко езеро. Заобикаляше ни невероятно количество растителност в меланхолично зелено, но нямаше и помен от човешко присъствие — къщи, шосета или нещо друго, което да си струва да гледаш, като изключа редицата от телеграфни стълбове в далечината.