Неочаквано Мелисанда се намеси в разговора.
— Много си прозорлив, Перфектни убиецо — каза с възхищение тя. — Нямаш нужда от моите услуги. Дявол да го вземе, на теб не ти трябва помощ от когото и да било!
— Поласкан съм, че мислиш така, но аз по-добре знам от какво имам нужда и от какво — не. Задачата ми е да убия Ибн бен Калид. Нека за миг си представим, че на негова страна са един милион последователи. Това е капка в морето, ако приемем, че в галактиката живеят два трилиона човешки същества. От друга страна обаче моите шансове за успех са едно на милион. Ако ти си способна да намалиш това съотношение в моя полза, тогава ще те използвам.
— Но аз искам да знам къде отиваме все пак — избухна Мелисанда.
— Още не съм сигурен. Във всеки случай навлизаме дълбоко във Вътрешната граница.
— И към кой от световете там сме се насочили по-конкретно?
— Това едва ли има кой знае какво значение — поклати глава Найтхоук. — Единственото, от което се ръководя, е да не стъпвам там, където е бил моят предшественик.
— Че защо не?
— Предпазна мярка — в случай, че не е бил толкова умел, колкото съм аз.
— Не те разбирам.
— Може да е оставил живи врагове. Аз не зная кои са те, но някой от тях със сигурност ще ме познае. Би било самоубийство да допусна такова нещо. А ако Перфектния убиец беше склонен към самоубийство, той щеше да го извърши още когато е заболял от аплазия, вместо да плаща да го замразят. При това без голяма надежда някога да открит лек срещу тази болест.
— Ти си болен от аплазия?! — извика жената и рязко се отдръпна назад.
— Приличам ли ти на болен?
— Плътта ти е като на здрав човек, но емоциите ти показват друго.
— Това е, защото плътта ми още не знае за нея — отговори Найтхоук. — Сега съм в много ранен стадий на болестта. Още година-две няма да личи нищо, а дотогава ще съм или мъртъв, или излекуван.
— Беше по-добре да ми кажеш всичко това още преди да тръгна с теб — каза Мелисанда.
— Заболяването ми прилича на рака, от който са страдали хората едно време — смъртоносно, но не и заразно. Ти също може да се разболееш някой ден, но няма да си го прихванала от мен.
Тя го гледа напрегнато още известно време, после се отпусна.
— Добре. Усещам, че казваш истината. — Тя замълча. — Но това ти е известно.
Внезапно се разнесе висок и остър звук.
— Това пък какво беше? — попита Мелисанда, а Найтхоук скочи на крака и се отправи към кухнята.
— Време е за по още едно уиски — отговори той, надигна бутилката и отпи глътка.
Тя намръщи вежди.
— Нима е необходимо да си напомняш да пиеш?
— Така е — отговори Найтхоук.
— Нищо не разбирам.
— Преди месец се събудих в едно тяло, което никога не беше опитвало алкохол. Професията ми е такава, че в повечето случаи се сдобивам с информация по кръчмите и баровете. Първите няколко пъти, когато опитах концентрат, не можех да се съвзема по няколко часа след това. Затова искам да привикна организма си към алкохола, та няколко глътки уиски да не нарушават рефлексите ми и трезвата ми преценка.
— Наистина си много предпазлив човек.
— Гробищата са пълни с невнимателни хора.
— Някой трябва да записва малките ти проповеди и да ги събере в книга — усмихна се тя.
— Ти наемаш ли се да го направиш?
— Не, моята дарба служи за нещо съвсем различно. — Внезапно тя се озърна. — Между другото, къде ще спя?
— Сигурно ще пътуваме още два-три дни. Искаш ли да ги прекараш в камерата за летаргичен сън? — попита Найтхоук.
— Нямам вяра на тая машинария — категорично тръсна глава тя.
— Знам една, която работи безупречно вече повече от век.
— Това не променя решението ми.
— Добре тогава — склони Найтхоук. — В кораба има две кабини. Можеш да се настаниш в моята или в тази на Ито, а аз ще остана тук, в кабината за управление.
— Благодаря ти — каза Мелисанда. — Къде е твоята кабина?
— Ти вече беше при носа на кораба. Моята врата е веднага вляво.
— Питам за всеки случай — не ми се ще да отворя някоя врата и да попадна при ядреното гориво.
Тя пристъпи към вратата, изчака я да се отвори и се отправи към кабините, докато вратата заемаше предишното си положение.
— Май и на мен ми е време да подремна — прозя се Найтхоук и нареди на креслото да приеме формата на тялото му.
Той затвори очи и скоро дишането му стана спокойно и равномерно.
„Нищо не разбирам — замисли се Киношита, впил загрижен поглед в Перфектния убиец. — Този тук е обсебен от мисълта за първия клонинг. Иначе ми изглежда достатъчно разумен и уравновесен, но се чудя…“