— Ние сме на вашите услуги — прозвуча говорното му устройство за синхронен превод, което предаде думите със студен и безизразен глас на терански. — Длъжен съм обаче да ви предупредя, че храносмилателната ви система няма да се справи с повечето блюда от нашето меню.
— Готов съм да рискувам с вас, стига и вие да сте съгласен — отвърна Найтхоук.
Краганското същество се заслуша в превода. После внезапно издаде висок писък, който привлече вниманието на малцината посетители, които все още не бяха забелязали пришълеца.
— Аз не съм блюдо от менюто и не можете да ме ядете! Забранено е да се изяждаме помежду си!
— Лош превод — отбеляза Найтхоук. — Май ти е време да научиш терански.
— Предполагам на вас никога не ви е хрумвало да научите крагански.
— Вярно, не съм и помислял да го правя. Но не аз искам да ти измъкна парите, а точно обратното. Ето защо ти трябва да се съобразяваш с мен.
Краганецът го изгледа дълго и мълчаливо.
— Значи не искате да ме изядете, така ли?
— Ако това ще те зарадва, тогава нека си наясно, че направо ми се повдига при тая мисъл.
— Хубаво. Какво ще поръчате? — успокоено рече краганецът.
— Засега ми стига само вода. Чакам още някого, после двамата ще изслушаме с интерес какво предлага заведението ви.
— Не виждам наоколо друг човек.
— Не съм казал, че е човек.
— Какво е в такъв случай — за да съм подготвен и да не го пропусна, когато влезе.
— Не е твоя грижа — отвърна Найтхоук. — Каквото и да е, то само ще ме намери.
— Сигурно е така — съгласи се краганецът. — Ако изобщо имате способността да сменяте защитната си окраска, то в момента тя не действа.
— Благодаря за предупреждението. А сега моля да ми донесеш водата и да ме оставиш на мира.
— Преди това трябва да ви кажа още нещо — изсумтя краганецът. — Не приемаме кредити от Олигархията.
Найтхоук измъкна шепа златни долари Мария Терезия и ги стовари на масата.
— Това стига ли?
Краганецът се втренчи в тях, примигна, сбърчи ноздри, което можеше да мине за съвсем приемлива усмивка и най-накрая се отправи да донесе на Найтхоук чаша вода.
Не след дълго се върна обратно, постави чашата на масата и посегна за парите. Найтхоук обаче плесна косматата му лапа.
— Не и докато не съм ти поръчал основното ядене — каза.
— Откъде да съм сигурен, че няма да си приберете доларите и да изчезнете с тях — рече краганецът. Найтхоук беше сигурен, че гласът му издава неговото раздразнение, макар устройството за синхронен превод да предаде думите с напълно монотонна интонация.
— Аз пък откъде да знам, че не се каниш да ме отровиш с това? — изстреля в отговор той.
Краганецът го изгледа дълго и мълчаливо, сякаш обмисляше сериозно идеята, после повлече крака и се отдалечи.
Найтхоук отпи от водата и се огледа наоколо. В заведението имаше седемнайсет канфорити, осем лодинити и двойка краганци. Всички те се правеха, че не забелязват натрапника от човешки род в заведението. Едно лодинитско дете на около четири години го зяпаше съвсем открито, сякаш виждаше човек за първи път. Найтхоук не се съмняваше, че то е срещало хора и преди, но явно за първи път му се случваше да наблюдава подобен екземпляр в заведение за извънземни видове.
Най-накрая Найтхоук започна да оглежда стените. Те бяха декорирани с произведения на абстрактното изкуство. Като се загледа по-внимателно обаче, той различи фигури и цветове, които се повтаряха периодично в картините. Това го наведе на мисълта, че за редовните посетители на ресторанта тези платна сигурно са част от техния класицизъм.
Внезапно още едно извънземно същество влезе в ресторанта и се упъти право към масата на Найтхоук. Беше лъскав червен хуманоид, който сякаш излъчваше светлина в сумрачното заведение.
— Може ли да седна? — попита с неприятен дрезгав глас.
Найтхоук кимна сговорчиво.
— Предполагам ти е омръзнало да ме чакаш отвън.
Пришълецът кимна на свой ред. При движението ушите му, които бяха много по-големи от човешките, започнаха да пляскат като крила и напомниха на Найтхоук за изображенията на някогашните африкански слонове.
— Защо сте влезли тук? — попита чужденецът. — Не можете да консумирате нищо от тяхната храна.
— Помислих, че ще се чувстваш по-свободно, ако разговаряме тук, отколкото в „Синия дракон“. Ако греша, може да тръгваме още сега.
И той се надигна от стола.
— Не грешиш.
Найтхоук седна обратно на мястото си.
— Имаш ли си име?
— Всички имат имена, Джеферсън Найтхоук.
— Ще те затрудня ли много, ако поискам да ми го кажеш?
— Когато му дойде времето.