— Видът може и да лъже.
— Не чувстваш ли поне малко страх или поне мрачно предчувствие? — втренчи се тя в очите му.
Той се ухили.
— Ако ти не можеш да си отговориш, тогава сериозно сме загазили.
— Не усещам нищо подобно в теб.
— Такава ми е работата. Не ми плащат, за да нервнича и да се страхувам.
— Има разлика между това да контролираш или да се абстрахираш от страха си и изобщо да не чувстваш такъв.
— Изглежда това чувство е съвсем закърняло в мен.
— Ти си много странен човек, Джеферсън Найтхоук.
— Ето така се става легендарен — отвърна шеговито той.
Полуголото момиче завърши своето изпълнение и Найтхоук се протегна през масата към нея.
— Ще ни позволите ли да ви почерпим с едно питие, когато се облечете? — попита той.
— Не пия с посетителите.
— Предполагам, но този тост ще е в чест на Ибн бен Калид — отвърна той с достатъчно висок глас, така че да го чуят и останалите в заведението.
— Сигурно не сте ме разбрали — не пия с посетителите — повтори тя.
— Очаквам всеки момент да заявите и че сте патриот — клъвна я той и тя сърдито се прибра зад кулисите. Найтхоук се обърна към Мелисанда: — Е, какво ще кажеш?
— От нея нищо не може да се очаква — отвърна жената. — Когато спомена името на Ибн бен Калид обаче, на няколко места в залата усетих повишаване на емоционалния градус. А забележката ти за патриотизма у един попадна право в целта.
— На наша страна или против?
— Това не знам — призна тя. — Все пак чета емоциите, а не мислите. Но като се има предвид, че сме на две хиляди светлинни години от най-близкия свят на Олигархията, предполагам все пак е бил на наша страна.
— Нега тогава проверим как точно стоят нещата — предложи Найтхоук и се изправи с чаша в ръка.
— Вдигам тост в чест на Ибн бен Калид — извика високо той.
Нито един от присъстващите не се присъедини към него.
— Банда проклети страхливци — промърмори под нос Найтхоук, изпи до дъно питието си и седна обратно на стола. После погледна Мелисанда и попита тихичко: — Е, има ли някакъв резултат?
— Каквото си пожелаеш — пълна палитра от лоялност и верноподаничество, възмущение, омраза, любов, ненавист, дори страх.
— Към мен ли са насочени или към Ибн бен Калид?
— Нямам представа.
— Това означава, че те или го познават лично или най-малкото поне са чували за него. И също че го обичат, а от мен се страхуват. Може и да е обратното — той се усмихна мрачно. — Май се оказва, че телепатията не е точна наука, а?
— Това ти беше известно и когато ме нае.
— Не исках да те ядосам — побърза да каже той и рязко обходи с поглед залата. — Пък тя се оказва и най-доброто нещо, с което можеш да се занимаваш.
— Моля?!
— Ако сега те ударя с юмрук, ще можеш ли да паднеш, при това да го направиш естествено?
— Не знам, аз не съм актриса.
— Тогава не се тревожи за изпълнението си. И така ще се справим — отсече той.
— Какво си намислил?
— Не мога да чакам цяла нощ някой да се осмели да приближи до нашата маса. Изглежда ние трябва да поемем инициативата.
— И как ще стане това — като ме цапардосаш ли? — попита язвително тя. — Ако ме зашеметиш, няма да успея да разчета чувствата им.
— Обещавам ти, че ще те ударя доста силно — увери я той.
— Ама аз…
Юмрукът му не я остави да довърши. Тя се отърколи от мястото си и падна на пода.
— Стани веднага! — изрева той. — Ставай да видим дали ще посмееш да повториш онова, което каза.
Тя успя да седне, но очите й още гледаха мътно. Той рязко я дръпна да се изправи, повлече я към вратата и я избута на улицата.
— Чакай ме в хотела — прошепна, а после се върна обратно в кръчмата.
— Най-напред ме подлъга, че ще прекараме вълнуваща нощ, а после взе да ми изнася лекция за добродетелите на Касиус Хил — обяви той на висок глас, сядайки на мястото си. — Тоя негодник не може да различи добродетел от грях, ако тя не го удари по носа.
И тези думи обаче останаха като глас в пустиня. Той се изправи рязко на крака.
— Писна ми да стоя тук — изрече високомерно, заклатушка се към вратата и излезе на улицата.
Измина със залитане петдесетина метра, сякаш е мъртво пиян, докато най-накрая дочу глас зад гърба си.
— Ей, приятел, я почакай!
Найтхоук прикри доволната си усмивка, след което се обърна да види кой го вика. Беше един от посетителите в кръчмата, с широки рамене, кръгло бирено коремче, черна брада и сиви очи, които светеха дръзко.
— Нямаше как да пропусна онова, което каза — продължи мъжът.
— Е, и?
— Навремето се бих във войната с боролитите, а командир ми беше Касиус Хил. Той е силен мъж и достоен боец, затова не мога да подмина думите ти по негов адрес току-така.