— То е точно по моята специалност.
— Дори не подозирах, че си взел някакви експлозиви със себе си — каза Найтхоук, попивайки струйката кръв от лявото си ухо.
— Никъде не тръгвам без тях — отговори Петкан.
В този момент дотича запъхтян и Киношита.
— Какво става? — трескаво попита той.
— Тоя задник взриви цяла сграда — отвърна Найтхоук.
— Спасих ти живота.
— Животът ми не е бил заплашен нито за миг!
— Ах ти, идиот такъв — нахвърли се Киношита срещу чуждоземеца. — Виж само какво си направил! Сега как ще се свържем с хората на Ибн бен Калид?!
Постепенно мъжете и жените по улицата взеха да идват в съзнание и неуверено да се изправят на крака.
— Това е по-лесната задача — рече Найтхоук, после се обърна към Петкан. — Нищо от стореното не може да се поправи, затова се връщай веднага обратно в хотела… Не, тръгвай към кораба и стой там, докато не ти се обадя! Ито, намери Синеокия и го покрий! Отведи и него на кораба и го задръж там. Същото се отнася и за Мелисанда.
— Ти няма ли да дойдеш?
Найтхоук разтърси глава.
— Не веднага. Имам да довърша още нещо тук.
— Тогава поне ни позволи да ти прикриваме гърба!
— И ти ли започна?! — сряза го Найтхоук. — Не ми е нужна никаква помощ. Ще сте по-полезни, ако отведете извънземните на кораба и ги задържите там!
— Добре тогава — примири се Киношита. — Не забравяй обаче, че току-що много хора на Ибн бен Калид бяха или избити, или осакатени и това се пише на твоята сметка. На твое място щях да си плюя на петите.
— Само че не си.
— Сега вече не виждам как ще успееш да се добереш до него.
— Като си стоя мирно и кротко на мястото — отряза го Найтхоук. После погледна надолу по улицата. — Неговите хора сами ще ме намерят!
Четиринадесета глава
Найтхоук стоеше сам върху развалините и чакаше търпеливо.
Не се наложи да чака дълго. Само след няколко минути го наобиколиха свирепи, покрити с белези мъже, насочили оръжието си към него. Наоколо свистяха линейки, които се носеха над улицата и сновяха между единствената болница и мястото на експлозията.
Не се виждаше и следа от полицай или човек на реда, затова пък отнякъде изскочиха двамина с вид на ловци на глави. Те обаче бързо загубиха интерес към него, разбрали, че за главата му не е обявена награда. Постепенно шумът и суетнята утихнаха и Найтхоук се озова лице в лице с мъж на средна възраст, когото си спомняше от кръчмата.
— Защо съм задържан? — попита той.
— Само се огледай и ще разбереш.
— Нямам вина за случилото се. През цялото време бях пред очите на всички и те могат да потвърдят, че се защитавах срещу онзи човек. Това е.
— Тук преди малко имаше един червен хуманоид. Той ни трябва.
— Какво общо имам аз с това?
— Знаем, че ти е приятел.
— Аз нямам приятели.
— Той е поставил експлозивите. Чули са го да казва, че го е направил, за да те спаси. Това ни стига.
— Каквото е направил, си е лично негова работа. Аз нито съм взривявал бомби, нито съм убил, когото и да било. Нямате право да ме задържате.
— Искаме да разберем къде изчезна червеният. Според нас ти можеш да ни кажеш. — Мъжът се наклони към него. — Чух те какво каза в кръчмата. Разбрах, че вярваш в каузата на Ибн бен Калид.
— Е, и какво от това?
— Това, че червеният изби шестима от хората на Ибн бен Калид.
— Много съжалявам за случилото се — отвърна Найтхоук. — Защо не ме оставите аз лично да убия този злосторник.
— Той работи за теб. Или заедно с теб. Ако те пуснем, ти просто ще отидеш при него и двамата ще изчезнете от Целестра.
— Колко прозорливо! Излиза, че за теб не е тайна какво бих или какво не бих сторил — каза Найтхоук. — Ако и останалите последователи на Ибн бен Калид са като теб, май ще размисля дали да продължавам да го поддържам или да се откажа.
— Защо просто не го убием и да приключваме с това! — изрева един от мъжете.
— Аз съм един от привържениците на Ибн бен Калид и вие много добре знаете, че не съм заложил бомбата. Въпреки това искате да ме убиете. Чудя се какво ли би казал по този въпрос Ибн бен Калид, ако беше наблизо.
— Сигурно щеше да заповяда да те убием — дочу се глас от наобиколилите го главорези.
— Ако е така, значи Касиус Хил няма за какво да се тревожи — отвърна Найтхоук. — Вярвам в справедливостта не по-малко от вас самите.
— Тогава ни предай червения хуманоид.
— Няма да стане.
— Защо се инатиш, щом не си участвал във взривяването на бомбата?
„Ето сега е моментът да го кажеш! И прибави повечко плам в погледа!“
— Знам какво се каните да правите с него. Хората постъпват по един и същи начин с извънземните видове още от деня, в който са открили, че не са сами в галактиката. Аз обаче нямам намерение да участвам в подобно нещо.