— Тогава какво предлагаш?
Той я изгледа мълчаливо.
— Не мисля, че моето положение позволява да предлагам каквото и да било. Забрави ли — ти си шефът тук.
— Ами ако ти докажа, че той е дори по-голям злодей, отколкото ти го описах? — попита тя.
— Вярвам ти.
— И въпреки това твърдиш, че му дължиш лоялност и подчинение?
— Нито съдя онези, които преследвам, нито тези, които са ме наели.
— Може би вече е дошло време да започнеш.
Той повдигна рамене.
— Сигурно е така — съгласи се. — Можем да го обсъдим, докато вечеряме.
— Какво има да се обсъжда — отряза го тя. — Или си с мен, или против мен. А както е в твоя случай — или се присъединяваш към нас, или се опитваш да ме върнеш обратно.
— Изобщо не е толкова просто.
— Напротив, точно така е.
— Изобщо не е просто — натърти той. — Аз те харесвам. Уважавам хората, които имат морални принципи и все още четат книги. Ти си умна, схватлива и си успяла да убедиш мнозина да те последват в твоята битка. Вярвам на всяка твоя дума за баща ти и ненавиждам онези, които се възползват от слабостта на хората.
— Е, какво тогава?
— На разстояние половин галактика оттук, на Делурос VIII, се намира една зала с камери за замразяване, скрита близо миля под повърхността на планетата. В нея има над хиляда мъже и жени. Повечето от тях са болни от някоя неизлечима болест и чакат откриване на лек срещу нея. Неколцина са престъпници, излежаващи срока до изпълнение на смъртното им наказание. Голяма част от замразените просто не харесват правителството и икономиката и чакат по-добри времена, за да изкарат остатъка от живота си. Разказвали са ми за един ботаник, открил растение, което цъфти веднъж на триста години. Искал да доживее да го види разцъфтяло. — Найтхоук взе хапка от блюдото си, дъвка я дълго и замислено, клатейки одобрително глава. — Всички тези мъже и жени обаче имат нещо общо помежду си — те са баснословно богати — продължи след малко той. — Достатъчно богати, за да си позволят огромните разходи по поддържането на техните камери за замразяване. Сред тях има само един, който не може да плати престоя, докато се открие лек за болестта му. Неговото име е Джеферсън Найтхоук. Той не ми е баща, нито брат близнак. Това съм самият аз. Затова не мога да го предам.
— Разбирам.
— Както вече ти казах, нищо не е толкова просто, колкото изглежда на пръв поглед — продължи той с горчива усмивка. — Ако не те върна при баща ти, той няма да ми плати. Ако не получа парите, моят оригинал — човекът, който е Перфектния убиец и ми даде своето тяло и спомени, за да продължа живота му — ще трябва да умре. Няма да позволя това да се случи.
— И независимо от отношението си към мен и към моя баща, все пак ще се опиташ да ме върнеш, така ли?
— „Ще се опиташ“ не е точният израз. Реша ли да те върна, значи ще го сторя наистина.
— Но не и без съпротива от моя страна — зарече се тя.
— Това би трябвало да се очаква.
— Дори Перфектния убиец може да умре.
— Аз съм живо доказателство за думите ти — отговори Найтхоук. — Или по-скоро моят оригинал е умиращо доказателство за тях.
— В такъв случай жребият е хвърлен! — възкликна Касандра. — Имаш намерение да похапнеш хубава храна, да почетеш някоя увлекателна книга и после да ме върнеш обратно на баща ми?!
— Винаги има повече от един изход — спокойно отвърна Найтхоук. — Мисля, че можем да обсъдим няколко от възможностите.
— Нямам търпение да ги чуя — оживи се тя. — Какво си намислил?
— Добре ли е подплатен баща ти?
— Моля?!
— Казваш, че държи десет милиона кредита в сейфа си. Това само догадка ли е или го знаеш със сигурност?
— Защо питаш?
— Защото десет милиона са достатъчни да се поддържа живота на истинския Найтхоук и ще останат средства дори за моето лечение. Ако намерят лек против аплазията, разбира се.
— Има ги, че и повече — решително отсече тя.
— Ако ти помогна да го свалиш от власт ще искам тези пари като отплата за услугите си.
— Нали вече каза, че Перикъл V е непревземаема. Тогава как моето обещание би променило решението ти?
— Точните ми думи бяха, че едномилионна армия не може да свали баща ти от власт — подчерта той. — Никога не съм твърдял, че не съществуват други начини за неговото детрониране.
— И какви са те?
— Най-простият от всички е да го примамим някъде, където ще е слаб и уязвим, и да го убием — започна Найтхоук. После си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. — Ако това не стане, ще опитаме по по-трудния начин.