— Добре тогава, господин Найтхоук — съгласи се тя. — Казвай какъв е трудният начин.
— Аз и моите хора отиваме на Перикъл V — отвърна той. — Събрал съм ги с намерението да убия един единствен човек. Значи задачата не се е променила. Само дето човекът вече не е Ибн бен Калид, а Касиус Хил.
Тя го загледа втренчено.
— Възхищавам се на твоята самоувереност.
— Екипът е сформиран със строго определена цел. Те не са много за гледане, нито се разбират кой знае колко помежду си, но всеки от тях е дяволски добър в своята работа. — Той довърши вечерята и бутна чинията настрана. — Все пак е много по-лесно да го примамим някъде, където няма да го охраняват хората му.
— И как ще постигнеш това?
— Няма да е много трудно — отвърна Найтхоук. — Все още имам с какво да го подлъжа.
— Какво е то?
— Ти.
Двадесета глава
Касандра вдигна глава от книгата, която четеше.
— Ето те пак.
— На тази малка мръсна топка земя човек няма кой знае какъв избор — отвърна Найтхоук, докато влизаше в апартамента. — При теб поне има книги.
Тя остави томчето на масата и се загледа в него.
— Аз имам и армия, която също е на твое разположение.
Той поклати глава.
— Там няма никакъв ред и дисциплина. — Той замълча. — Пак ти повтарям — не можеш да нападнеш добре въоръжена и обучена войска с тая разпасана команда. Обзалагам се, че войската ти гъмжи от шпиони на твоя баща, които са готови да му предадат всяка твоя заповед. Освен това има и още нещо.
— О, така ли?
— Само Синеокия, Йори и още една шепа хора знаят, че ти си Касандра Хил. Ако разберат и останалите, животът ти няма да струва пукната пара. Половината ще помислят, че митът за Ибн бен Калид е измислен от баща ти, за да разкрие кой заговорничи против него.
— Аз ще им обясня всичко.
— Не забравяй, че се намираме на Границата. Тук е пълно с такива, които едва ли ще дочакат обясненията ти.
— Грешиш — твърдо рече тя. — Това са моите хора. Те са предани до смърт на делото.
— Да се надяваме, че никога няма да разберем със сигурност докъде стига тяхната преданост. Най-добре е да ги поставим пред свършен факт.
— И кога смяташ да го направиш? — попита тя.
— Съвсем скоро — отговори Найтхоук.
Тя го изгледа раздразнено.
— Нали ти е ясно, че през това време неговата армия нито ще стане по-малка, нито властта му ще отслабне.
— Знам това, но не е минало достатъчно време, за да му представя резултата от работата си. Ако прекалено бързо открия Касандра Хил и Ибн бен Калид, той ще заподозре, че има нещо гнило.
— Как може да си сигурен — та ти дори не го познаваш! — възкликна Касандра.
— Това не ми пречи да знам, че подозира всеки и е наясно, че е заобиколен от врагове.
Жената кимна с глава.
— Те са навсякъде около него.
Найтхоук се приближи към лавицата и започна да оглежда заглавията. Извади няколко книги, прелисти ги и отново ги върна по местата им.
— Твърде много измислици и фантазия има тук — каза накрая.
— Не те разбирам…
— Ти искаш да си лидер — продължи той, — затова трябва да четеш книги за политика и стратегия на управлението. Чети дори Макиавели ако щеш. А почти цялата ти библиотека е натъпкана с фантастика. — Той изкриви презрително лице. — Напълно излишна и ненужна литература.
— От нея може да се научи много за хората.
— Пълна е с лъжи.
— Сюжетите са измислени, но останалото е истина. Поне повечето от написаното в моите книги…
— Ти искаш да предвождаш останалите — натърти той. — Как една измислена история за личности, които никога не са съществували, може да те научи какво мислят хората около теб?!
— Това е много странно — рече разсеяно тя.
— Кое?
— Мислех, че именно хладнокръвен убиец като теб ще иска понякога да избяга в измисления свят на фантастиката.
— Аз?! Че защо?
— Защото тя е като противовес на ужаса и мъката в твоята професия.
— Аз съм наемник и ловец на глави — гордо обяви Найтхоук. — Никога не съм бил престъпник извън закона.
— Как трябва да тълкувам това?
— В професията ми няма нищо ужасно — обясни той. — Просто предавах престъпниците в ръцете на закона. Имало е случаи, когато съм изпитвал истинско задоволство от добре свършената работа.
— Чувствал си удовлетворение от това да убиваш хора?!
— Едва ли може да се сравнява с удоволствието, което ще почувстваш от смъртта на баща си.
— Това е нещо различно — отвърна тя. — То е лична вражда.
— Нима искаш да ме убедиш, че си събрала цяла армия, само за да решиш един семеен спор? — попита той.