— Разбира се, че ще го одобриш. Ти си Ибн бен Калид.
— Само в случаите, когато не съм Касандра Хил.
Той се усмихна.
— Аз поне постоянно съм си Джеферсън Найтхоук, макар и не винаги да знам точно кой Джеферсън Найтхоук представлявам в действителност.
Тя отново се разсмя.
— За бога, ти си всичко, което най-малко съм очаквала от Перфектния убиец!
— Още не си видяла Перфектния убиец. Само Найтхоук.
— Не е ли все едно?
— Не — отговори той. — Аз винаги съм Найтхоук. А ставам Перфектния убиец само тогава, когато се налага.
— С тези наши различни самоличности съм изненадана, че стаята все още не гъмжи от народ — отбеляза Касандра.
Той й се усмихна.
— Ти си наистина свестен човек, Хил. Радвам се, че вече съм на твоя страна, а не работя за баща ти.
— Поласкана съм, че мислиш така.
Найтхоук промърмори нещо, което тя не успя да разбере.
— Би ли повторил последното.
Той го направи.
— Това пък какво беше?
— Комплимент — отговори Найтхоук.
— На канфорийски ли?
— Не, лодинитски.
— И лодинитски ли говориш?
— Малко.
— Твоите дарби и способности са безкрайни.
— Поне се опитвам да бъда всестранно надарена личност — отговори той. — По ирония на съдбата обаче ще ме запомнят само с един от талантите ми.
— Само че с него може да се обезглави цяла империя — отбеляза тя.
Той отрицателно разтърси глава.
— Империите не се рушат, само защото техните императори са смъртни и често биват убивани. Винаги ще се намери някой, който изгаря от желание да заеме мястото на владетеля. Когато настъпи упадък, той е поради липса на друг изход, а управляващите са твърде корумпирани, за да го предотвратят.
— Значи мислиш, че малката империя на баща ми е на път да се сгромоляса?
— Може и да е, може и да не е — отговори Найтхоук. — Зависи на какъв етап от развитието си е. Аз лично ще съм удовлетворен, ако има достатъчно пари да продължа живота на моя предшественик.
— Казах ти, има дори повече.
— Ще видим.
— Не ми ли вярваш?
— Това няма нищо общо с теб. Просто нямам вяра на никого. Никога. Именно затова доживях до шейсет и една.
— Не изглеждаш на толкова.
Той се усмихна горчиво.
— Част от мен е на тази възраст.
— Тази част няма да стане нито по-млада, нито по-здрава — каза тя. — След колко време имаш намерение да се свържеш с баща ми?
— След няколко седмици, може и месец.
— Това е много време. Мога да събера армията си за по-малко от две седмици.
— Вече неведнъж казах — твоята армия не ми е нужна.
— Помня какво ми каза. Въпреки това напомням, че са ми верни и жадуват да се хвърлят в атака. Все ще намериш начин да ги използваш.
— Те са само пушечно месо, а аз съм наемник, не генерал. Не са ми нужни.
— Но…
— Щом толкова искаш да ги използвам — прекъсна я той, — тогава ги събери, но го направи шумно и пред очите на всички. Нега сборен пункт бъде някой от световете, който е на половината път до Границата. Може и да примамим няколко от дивизиите на баща ти и да ги държим под око. Това би улеснило бягството ми, ако приемем, че доживея да направя опит за бягство. — Той помълча. — Нека преди да прибегнем до трудния начин обаче най-напред проверим дали баща ти е достатъчно плиткоумен, за да дойде тук сам.
— Ще дойде — увери го тя.
— Не залагай всичко на тази карта — охлади ентусиазма й Найтхоук. — Той нямаше да е това, което е, ако е глупав и доверчив.
— Дал е луди пари за твоето създаване, само и само да ме спаси — отговори тя. — Естествено, че ще дойде. Напълно излишно е да се бавим и да изчакваме.
— Толкова дълго си чакала да го пипнеш — прекъсна я Найтхоук, — че може да потърпиш още седмица-две.
— Не — отсече тя, — крайно време е да действаме!
— Сигурна ли си?
— Познавам го по-добре от теб.
„Може и да си била по-близо до него и да го познаваш лично, но аз зная как действат такъв тип хора и имам лошо предчувствие за онова, което има да става.“
— Добре тогава — каза гласно Найтхоук, — ще се свържа с него още този следобед.
— Хубаво — с облекчение въздъхна тя. — Тогава можеш да ми направиш още една услуга.
— Не съм по услугите.
— Едва ли ще имаш нещо против тази — увери го Касандра.
— Виж ти, и каква е тя?
— Сипи по едно и на двамата, после ми преведи любимите си стихове от Танбликст.
— Томчето с преводи е на лавицата точно пред теб — каза Найтхоук. После пристъпи до бара, избра отлежал трийсет и една годишен цинянски коняк, напълни две чаши и й подаде едната.
— Искам да ги чуя в твой превод.