— Не съм дошъл тук да се замеряме с аргументи. Трябват ми пари и ако искаш да ти свърша някоя работа, ще трябва да си платиш.
— Добре тогава — склони Хил, — седни и да поговорим делово.
— Ще остана прав.
— Казах да седнеш.
— Чух какво каза.
— Време е да разбереш кой командва тук — изрече Хил с леден тон. — Номер три, помогни на г-н Найтхоук да седне!
Един от роботите излезе напред и се отправи с протегнати ръце към Найтхоук. Човекът се наведе рязко, сграбчи металната ръка, изви я, после внезапно я дръпна към себе си. Роботът направи тромаво салто във въздуха и се строполи на пода.
— Човек или робот, лостовият механизъм действа еднакво и в двата случая — отбеляза Найтхоук, без да откъсва очи от робота, който непохватно се опитваше да се изправи. — Сега си го прибери обратно, преди някой от нас да е пострадал. Едва ли ще ти е приятно да плащаш за поправката на робот. Независимо дали ти харесва или не, мен изобщо не можеш да поправиш.
Погледът на Хил се местеше трескаво ту към робота, ту към Найтхоук.
— Свободно, Номер три — каза накрая и роботът се оттегли на мястото си в ъгъла. — Ако не бях наредил, сигурно щеше да те убие.
— Сигурно.
— Ако той не се справи, има още три робота в кабинета ми, които само чакат моите заповеди.
— И какво би доказал с това?
— Че когато заповядам, трябва да ми се подчиняват.
— Аз не приемам заповеди — отговори Найтхоук. — Нито от теб, нито от когото и да било друг. — Той замълча. — Защо просто не ме помоли да седна?
— Какво?!
— Чу добре — помолѝ ме да седна.
Хил свъси вежди, но отстъпи.
— Ще бъдеш ли така любезен да седнеш, Найтхоук?
— Благодаря за поканата — отвърна той и най-сетне се разположи на предложения стол.
Част от напрежението постепенно изчезна от лицето на Хил.
— Сега да поговорим делово.
— Целият съм в слух.
— Искам Ибн бен Калид мъртъв. Ако го убиеш до една седмица, т.е. седем стандартни дни, ще ти платя десет милиона кредита.
— Ами дъщеря ти?
— Ако попадне на някой куршум или пък лазарен лъч, значи така й било писано — той красноречиво сви рамене. — Вярно, ще е много лошо, но тя е твърде млада и глупава, а такива неща се случват доста често.
— Ами ако оцелее?
Хил разтърси глава.
— Няма.
Найтхоук го изгледа втренчено.
— Сега разбирам защо предпочиташ да си обкръжен от роботи.
— Средната продължителност на живота на хора, посветени в моите тайни, е удивително кратка — процеди с усмивка Хил. — Поне съм сигурен, че мога да се доверя на роботите си. Всеки от тях по-скоро би направил късо в нервните си вериги, отколкото да предаде и една думичка, произнесена в тази стая. — Хил отново пуфкаше с пурата и на моменти димът изцяло закриваше лицето му. — Е, Перфектни убиецо, договорихме ли се?
— Можеш ли да платиш в брой?
— Мислех, че ще искаш да прехвърля кредитите в сметката на твоя адвокат.
— Нямам вяра на адвокатите.
— Съгласен съм с теб — изхихика Хил. — Виж, това не се е променило през изминалия век. — Внезапно усмивката му изчезна като изтрита с кърпа. — Да, мога да ти платя в брой.
— Значи се договорихме.
— И запомни — искам го мъртъв до една стандартна седмица или отново влиза в сила предишното споразумение и първоначалната цена. — Той замълча. — Отхвърли тая работа и ще станеш богат човек. Дори не е необходимо ония на Делурос да знаят за нашата сделка. Обмисли предложението ми.
— Обмислям го още от вчера — отвърна Найтхоук.
— Да му се не види — сякаш си плът от моята плът!
— Може пък точно сега да съм отрязал част от нея.
— Не намирам това за забавно.
— Сигурно си прав — каза Найтхоук. — Чувството за хумор не е сред най-силните ми страни.
Хил внезапно се наежи.
— А може би изобщо не е било шега — подозрително рече той. — Колко ти предложи Ибн бен Калид, за да ме убиеш?
— Не толкова, колкото би дал ти, за да убия него — отговори Найтхоук. — Той е само един обикновен бунтовник. Ти си богаташът.
— Богат и добре охраняван — натърти Хил. — Дори да ме убиеш, никога няма да се измъкнеш жив от имението. Ако и това ти се удаде, охраната ще те залови много преди да се добереш до космодрума. Предполагам си обърнал внимание на всички контролни пунктове, през които сте минали на идване.
— Така е.
— Добре тогава, не ги забравяй.
— И през ум не ми е минавало.
— Това ми прозвуча по-скоро като заплаха — каза Хил.
— На теб всичко ти звучи като заплаха — усмихна се Найтхоук. — Много си подозрителен.
— С това може да се живее — отговори Хил, — при това много по-леко, отколкото с мисълта, че си преходна сянка на някой реален човек.