— Качвала съм се и аз веднъж на кон, каменолики. — Извърна се да завърже вързопа си отзад.
— Какво искаше да кажеш, Моарейн? — настоя Перин, прехвърляйки дисагите пред гърба на Стъпко. — Каза, че той щял да разбере къде съм. Той знае. Сивите! — Ниеда се изкиска и той раздразнен си помисли колко ли знае тя и колко ли вярва в нещата, за които твърдеше, че хич не вярвала.
— Самаил не е изпратил Сивите. — Моарейн се метна на Алдийб с хладно отмерена точност, почти сякаш не се налагаше да бърза. — Но мракохрътът беше негов. Убедена съм, че звярът е подушил следата ми. Той не би изпратил i тях, и него. Някои знае за теб, но не смятам, че Самаил дори знае за съществуването ти. Все още. — Перин замръзна с един крак на стремето и я зяпна, но тя предпочете да потупа изправената шия на кобилата си, вместо да отвърне на въпроса, изписан на лицето му.
— Добре че те настигнах — каза Лан и Айез Седай изсумтя силно.
— Бих предпочела да беше жена, Гайдине. Щях да те отпратя в Кулата като новачка, да се научиш да се подчиняваш! — Той вдигна вежда и докосна дръжката на меча си, а после се метна на седлото и тя въздъхна. — А може пък да е по-добре, че си непокорен. Понякога е по-добре. Освен това не мисля, че дори Шериам и Сюан Санче, взети заедно, ще те научат на покорство.
— Не разбирам — каза Перин. „Това май го повтарям вече сто пъти и взе да ми омръзва. А ми трябват отговори за неща, които наистина не разбирам.“ Той се качи на седлото, за да не го гледа Моарейн отвисоко; бездруго предимствата й бяха предостатъчно. — Щом той не е пратил Сивите, кой тогава? Ако някой мърдраал или друг Отстъпник… — Тук се спря да преглътне. „ДРУГ Отстъпник? Майчице Светлина!“ — Ако ги е пратил някой друг, защо не му е казал? Всички те са Мраколюбци, нали така? И защо точно мен, Моарейн? Защо мен? Нали Ранд е проклетият Прероден Дракон!
Чу ахването на Зарийн и Ниеда и едва тогава осъзна какво беше изрекъл. Погледът на Моарейн го прониза като най-остра стомана. „Този мой проклет навъздържан език. Откога престанах да мисля преди да говоря?“ Май беше станало, откакто за първи път бе усетил как го гледат очите на Зарийн. Тя и гега го гледаше със зяпнала уста.
— Сега вече си вързана към нас — обърна се Моарейн към скулестата млада жена. — Връщане за теб вече няма. Никога. — Зарийн сякаш поиска да каже нещо, но не се осмели, а Айез Седай вече бе насочила вниманието си в друга посока. — Ниеда, напусни Иллиан още тази нощ. В този час! И си дръж езика зад зъбите още по здраво, отколкото през всичките тези години. Че и от едни, дето ще ти го отрежат, само да чуят това, което би изтървала, още преди да съм те намерила аз. — Твърдият й тон не оставяше съмнения за това кое от двете ще е по-лошо и Ниеда закима енергично.
— Колкото до тебе, Перин. — Бялата кобила пристъпи до него и той, без да иска, се отдръпна от Айез Седай. — Много нишки има втъкани в Шарката и никои от тях са черни като самата Сянка. Внимавай хубавичко да не те удуши някоя от тях. — Петите й докоснаха хълбоците на Алдийб и кобилата се понесе в дъжда, последвана плътно от Мандарб.
„Огън да те гори, Моарейн — помисли си Перин, поемайки след тях. — Понякога не знам на чия страна си.“ Хвърли поглед към Зарийн — тя яздеше до него, сякаш се беше родила върху седло. „Ами ти пък на чия ли страна си?“
Дъждът бе прогонил хората от улиците и каналите, тъй че нямаше кой да ги види, но каменната настилка беше хлъзгава и това правеше хода на конете труден и неравен. Докато стигнат Маредонския път, широко шосе, водещо на север през блатата, пороят започна да затихва. Все още тътнеха гръмотевици, но някъде далече зад тях, може би над морето.
На Перин му се стори, че май са извадили късмет. Дъждът се бе задържал достатъчно, за да прикрие заминаването им, но сега, изглежда, им предстоеше ясна нощ за езда. Сподели го, но Лан поклати глава.
— Мракохрътите най обичат ясните лунни нощи, ковачо, и най-малко дъжда. Една хубава гръмотевична буря ги държи настрана. — Сякаш послушал думите му, дъждът утихна до лек ромон. Перин и Лоиал изпъшкаха зад гърба на Стражника.
Шосето и блатото свършваха на едно място, на около две мили от града, но макар и не толкова равен, пътят продължаваше, леко възвивайки на изток. Облачната вечер преля в нощ, мъгливият дъждец продължаваше да ромони. Моарейн и Лан поддържаха стабилен ход и групата яздеше бързо. Конските копита пляскаха в локвите по пътя. Луната проблясваше през междините сред облаците. Около тях започнаха да се издигат ниски хълмове, все по-често се появяваха дървета. Перин си помисли, че сигурно скоро ще стигнат гора, но не можа да реши дали това му харесва. Гората щеше да ги прикрие от преследвачи; но гората можеше и да осигури на преследвачите лесен подстъп, преди да са ги усетили.