Техниците изпълняваха задълженията си като танцьори в дълго репетиран балет — вдигаха, местеха, разтоварваха сандъци с хамалски въжета: винаги имаше чифт ръце там, където бяха нужни. Личеше си, че са правили това многократно.
Стоплих ръце на приветливия пламък на спиртната лампа, след което поставих върху нея колба с мляко, докато завря с бълбукане и разбърках в него щедра лъжица какао на прах. По това време на годината нямаше нужда от хладилник, за да се съхранява млякото: просто държах бутилката на една от лавиците, подредена по азбучен ред между мангана и морфина, който стоеше в шише, прилежно надписано с дребния почерк на чичо Таркуин.
Чичо Тар бил изключен при мистериозни обстоятелства от Оксфорд тъкмо преди да завърши с отличие. Като компенсация баща му му направил в Бъкшоу химична лаборатория, в която чичо Тар прекарал по своя воля остатъка от живота си в работа върху, по негови думи, строго секретни изследвания. Сред книжата му открих няколко писма, които подсказваха, че е бил приятел и съветник на младия Уинстън Чърчил.
Докато отпивах от какаото, погледнах към картината, окачена над камината: красива млада жена с две момиченца и бебе. Момичетата бяха сестрите ми Офелия и Дафни. Жената, разбира се, беше майка ми Хариет.
Хариет тайно бе поръчала портрета като подарък за баща ми малко преди да потегли на, както се оказало, последното си пътешествие. Картината стояла десет години почти забравена в художническо ателие в Молдън Фенуик, докато аз не я открих и не я донесох вкъщи.
Бях планирала въодушевено как ще я закача в салона и ще изненадам татко и сестрите си на официалното й откриване. Но планът ми беше осуетен. Татко ме хвана, докато се промъквах с обемистото платно в къщата, взе го и го прибра в кабинета си.
На следващата сутрин намерих портрета в лабораторията.
Чудех се защо. Дали за татко бе твърде болезнено непрекъснато да вижда прокълнатото си семейство?
Нямаше никакво съмнение, че е обичал — и още обичаше — Хариет, но понякога ми се струваше, че със сестрите ми за него сме само неизменно напомняне какво е изгубил. Веднъж Дафи каза, че за татко сме като триглава Хидра, чиито лица са забулени огледала към неговото минало.
Дафи е романтичка, но разбрах какво има предвид: ние бяхме мимолетни подобия на Хариет.
Вероятно затова татко прекарваше дните и нощите си сред пощенските марки: заобиколен от хиляди дружелюбни, утешителни ликове, които не задават въпроси, за разлика от образите на дъщерите му, които му се присмиваха от сутрин до мрак.
Размишлявах по тези въпроси, докато мозъкът ми не посинееше от усилие, но въпреки това още не успявах да проумея защо сестрите ми ме мразеха толкова.
Дали Бъкшоу не беше някаква зловеща академия, в която Съдбата ме бе захвърлила, за да науча законите за оцеляване? Или пък животът ми беше игра, чиито правила сама трябваше да отгатна?
Не се сещах за никаква причина, която да обясни жестокостта на сестрите ми.
Е, признавам, бях ги тровила, но по съвсем безобидни начини и при това само за отмъщение. Никога, тоест почти никога, не започвах аз караниците. Винаги бях невинната жертва…
— Не! Внимавай! Пази се!
През прозореца долетя писък — пронизителен и агонизиращ — и секна внезапно. Спуснах се да видя какво става.
Работниците се стичаха около фигура, залепена от преобърнат сандък към камион.
По червеното шалче на врата познах, че това е Патрик Макналти.
Изтичах надолу по стълбите, прелетях през празната кухня и изхвърчах на терасата, без дори да си наметна палто.
Нуждаеха се от помощ. Никой сред снимачния екип не знаеше към кого да се обърне.
— Не се приближавай! — хвана ме за раменете един от шофьорите. — Стана злополука.
Изплъзнах се от хватката му и си проправих път, за да погледна отблизо.
Макналти никак не изглеждаше добре. Лицето му бе добило цвета на сурово тесто. Пълните му със сълзи очи срещнаха моите и устните му помръднаха.
— Помогни ми — като че ли прошепна той.
Поставих палец и безименен пръст в устата си и изсвирих пронизително: номер, който бях научила, докато наблюдавах Фели.
— Догър! — извиках и пак изсвирих.
Вложих в това цялото си сърце и душа и се молех той да е достатъчно наблизо, за да ме чуе.
Без да сваля очи от моите, Макналти изпъшка страховито.
Двама мъже вдигаха сандъка.