— Не! — казах по-силно, отколкото възнамерявах. — Оставете го.
По радиото бях чувала — или пък го четох някъде — как жертвата при подобна злополука умряла от кръвозагуба, след като вдигнали прекалено рано железопътен кран от краката й.
За моя изненада по-едрият от двамата мъже кимна и рече:
— Чакайте. Права е.
И тогава видях Догър да си проправя път през сгъстяващата се тълпа.
Мъжете инстинктивно отстъпиха назад.
Около Догър се носеше аура на авторитет. Тя невинаги се забелязваше, всъщност през повечето време не се проявяваше.
Но точно в този миг ми се стори, че никога досега не бях усещала силата му — или каквото там беше — толкова ярко.
— Хванете ръката ми — каза Догър на Макналти и протегна длан между камиона и сандъка, който вече се поклащаше нестабилно.
Стори ми се странна постъпка, почти библейска. Може би заради спокойствието в гласа му.
Окървавените пръсти на Макналти помръднаха и се преплетоха с пръстите на Догър.
— Не толкова силно — рече му той. — Ще ми счупите ръката.
По лицето на Макналти се разля немощна, глуповата усмивка.
Догър разкопча горната половина от тежкото яке на Макналти и прокара бавно ръка в ръкава му, плъзна я към лакътя, опипвайки сантиметър по сантиметър пространството между обърнатия сандък и камиона.
— Казахте ми, че владеете множество занаяти, господин Макналти. Кои по-точно?
Въпросът изглеждаше странен, но Макналти бавно премести поглед от мен към Догър.
— Дърводелство — рече той през стиснати зъби. Виждаше се, че изпитва ужасяваща болка. — Електротехника, водопроводи, чертане…
По челото му бяха избили капки студена пот.
— Какво още? — попита Догър, а ръката му продължаваше да се движи непоколебимо между масивния сандък и камиона.
— Мога да изработвам някои инструменти — продължи Макналти и добави с почти извинителен тон: — У дома имам струг…
— Нима! — възкликна изненадано Догър.
— … правя умалени модели на парни локомотиви.
— О, парни локомотиви. Пътнически, селскостопански или стационарни?
— Стационарни — отвърна Макналти през зъби. — Поставям им… малки месингови свирки… и стабилизатори.
Догър свали шалчето от врата на Макналти, уви го чевръсто и го стегна около горната част на заклещената ръка.
— Сега! — каза той бързо и, както ми се стори, сто доброжелателни ръце стиснаха изведнъж сандъка.
— Полека! Полека! Дръж здраво — казваха си един на друг мъжете — не защото инструкциите бяха необходими, а сякаш просто участваха в ритуално преместване на тежък предмет.
И тогава внезапно вдигнаха сандъка с лекота, сякаш бе детско кубче за игра.
— Носилка — извика Догър и веднага му донесоха такава.
„Сигурно носят подобни неща навсякъде, където отидат“, помислих си аз.
— Занесете го в кухнята — нареди Догър и докато се усетя, Макналти, увит в дебело одеяло, вече лежеше подпрян на здравия си лакът на кухненския под и отпиваше горещ чай от чашата в ръцете на госпожа Малит.
— Бях на косъм — каза той и ми намигна.
— А сега, госпожице Флавия — обърна се към мен Догър, — бихте ли позвънили на доктор Дарби…
— Хм — промърмори доктор Дарби и бръкна с два пръста в хартиената кесийка с ментови бонбони, която винаги носеше в джоба на жилетката си. — Да ви закараме в болницата, където ще мога да ви прегледам както трябва. Да ви направя рентгенови снимки и така нататък. Аз ще ви взема, тъй като и без това съм се запътил натам.
Макналти тръгна да става от стола до кухненската маса с болезнено изражение и бинтована от рамото до пръстите ръка, прихваната с превръзка през врата.
— Мога и сам — изръмжа той, когато множество ръце се протегнаха да му помогнат.
— Облегнете се на рамото ми — подкани го доктор Дарби. — Добрите хора, събрали се тук, ще се уверят, че няма нищо страшно.
Струпалите се в ъгъла на кухнята мъже от снимачния екип се разсмяха, сякаш лекарят бе пуснал невероятна шега.
Наблюдавах как Макналти и доктор Дарби вървят внимателно към вестибюла.
— Сега я загазихме — промърмори един от мъжете, след като двамата излязоха. — Как ще се оправим без Пат?
— Латшоу ще го замести, нали? — обади се друг.
— Мисля, че да.
— Бог да ни е на помощ тогава — рече първият и се изплю на кухненския под!