До този момент не бях обърнала внимание колко е студено. Потреперих със закъснение и това не убягна на госпожа Малит, която тъкмо излизаше запъхтяна от килера.
— Тичай горе, скъпа, да си вземеш гореща вана. Полковникът никак няма да остане доволен, ако разбере, че си хойкала из снега почти гола, така да се каже. Ще ни вземе главите с Догър. Хайде, върви.
Четири
В подножието на стълбището ме осени неочаквана, но великолепна идея.
Дори през лятото къпането в източното крило протичаше като мащабна военна операция. Догър трябваше да пренася кофи с вода от кухнята или от западното крило, за да напълни металното корито в стаята ми, което след това трябваше да бъде изнесено, а мръсната вода — излята или в някоя от тоалетните на първия етаж в западното крило, или в една от мивките в лабораторията ми. И в двата случая процедурата беше адски дразнеща.
Освен това не ми се нравеше мисълта в моя sanctum sanctorum да се внася мръсна вода. Струваше ми се някак си богохулно.
Решението бе просто: щях да се изкъпя в будоара на Хариет.
Защо досега не ми бе хрумвало?
В покоите на Хариет имаше старинна вана със спускащ се над нея ефирен балдахин. Като стар локомотив ваната беше оборудвана с многобройни интересни кранчета, дръжки и клапи, с които се настройваха силата на струята и температурата на водата.
Така къпането изглеждаше почти приятно.
Усмихвах се нетърпеливо, докато вървях по коридора, доволна, че замръзналите ми кости скоро ще се потопят до ушите в гореща сапунена пяна.
Спрях и се ослушах пред вратата — за всеки случай.
Вътре някой пееше!
Открехнах вратата и надзърнах вътре.
— Ти ли си, Бън? Донеси ми халата, ако обичаш. Закачен е на вратата. А, и на идване ми налей една напитчица, чудесно ще ми се отрази.
Стоях неподвижно и чаках.
— Бън?
В гласа й имаше съвсем лека, но забележима нотка на страх.
— Аз съм, госпожице Уивърн… Флавия.
— За Бога, момиче, не ме стряскай така. До смърт ли искаш да ме изплашиш? Влез да те видя.
Влязох през открехнатата врата.
Филис Уивърн тънеше до раменете в гореща вода. Косата й беше събрана на темето, напластена като копа сено в дъжда. Не ми убягна, че изобщо не изглежда като жената от киноекрана. Първо, не носеше грим. Второ имаше бръчки.
Ако трябва да съм напълно честна, сякаш се бях натъкнала на вещица по средата на трансформация.
— Затвори капака — посочи тя към тоалетната чиния. — Седни и ми прави компания.
Веднага се подчиних.
Сърце не ми даваше — всъщност не можех да събера смелост — да й кажа, че е забранено да се влиза в будоара на Хариет. Но тя, естествено, нямаше откъде да го знае. Догър бе обяснил основните правила на Патрик Макналти преди Филис Уивърн да пристигне. Макналти в момента пътуваше към болницата в Хинли, а едва ли е имал време да предаде информацията на останалите.
Част от мен наблюдаваше как останалата ми част гледа със страхопочитание най-известната кинозвезда в света… в галактиката… във Вселената!
— Какво гледаш? — попита внезапно Филис Уивърн. — Бръчките ми ли?
За пръв път в живота си не се сетих за дипломатичен отговор.
Кимнах.
— На колко години съм според теб? — попита тя и взе дълго цигаре от ръба на ваната. Димът от цигарата беше незабележим сред парата от водата.
Замислих се внимателно, преди да отговоря. Твърде ниското число би подсказало, че я лаская; твърде високото би предизвикало бедствие. Нямах почти никакъв шанс. Ако не уцелех точните години, нямаше как да спечеля.
— Трийсет и седем — казах аз.
Тя издиша струя дим като дракон.
— Бог да те поживи, Флавия де Лус. Улучи право в десетката! Трийсет и седем годишен пълнеж в петдесет и девет годишна обвивка. Но още се държа.
Тя се засмя гърлено и видях защо целият свят е влюбен в нея.
Филис Уивърн натопи във водата голяма колкото пудинг гъба и я изстиска над главата си. Водата се стече по лицето й и закапа от брадичката.
— Виж! Аз съм Ниагарският водопад! — направи тя смешна гримаса.
Не се сдържах и се разсмях на глас.
И тогава тя стана.
И в този миг, като в сцена от комедиите в две действия, които играеше самодейният театрален състав към „Свети Танкред“, в преддверието някой възкликна силно: