— Какво, за Бога, правиш?
Беше Фели.
Тя връхлетя като ураган — няма друг начин, по който да го опиша — връхлетя в стаята.
— Много добре знаеш, мръсна свиня такава, че е забранено…
Гола, като изключим няколко сапунени мехурчета, Филис Уивърн стоеше и се взираше във Фели през талазите пара.
За миг времето спря.
Обзе ме налудничавото усещане, че изведнъж съм се озовала в картината „Раждането на Венера“ на Ботичели, но то бързо се изпари: макар Фели да бе зяпнала с издути като на бога на ветровете Зефир бузи, Филис Уивърн изобщо не изглеждаше като Венера — нищо общо.
Лицето на сестра ми доби цвета на вода, в която е вряло червено цвекло.
— Аз… аз… извинявам се — каза тя и едва не изръкоплясках! Дори в суматохата на този странен момент, не можех да не отбележа, че Фели изричаше тези думи за пръв път в живота си.
Като придворна дама, напускаща залата в присъствието на кралски особи, тя излезе бавно заднишком.
— Подай ми кърпата — заповяда голата кралица и излезе от ваната.
— А, ето къде сте — каза зад гърба ми Бън Кийтс. — Вратата беше отворена и…
Тя ме видя и млъкна внезапно.
— Я виж ти — отвърна Филис Уивърн. — Бън най-накрая ни удостои с присъствието си.
— Съжалявам, госпожице Уивърн. Разопаковах багажа.
— „Съжалявам, госпожице Уивърн. Разопаковах багажа.“ Бог да ни е на помощ.
Изимитира гласа на асистентката си със същата жестокост и злоба, с която Дафи имитираше мен, но в този случай имитацията беше великолепна. Професионална.
Веднага разбрах, че една актриса е най-велика, когато играе роля в собствения си живот.
От очите на Бън Кийтс рукнаха сълзи, но тя се наведе и започна да събира мокрите кърпи.
— Мисля, че тези стаи не са включени в споразумението, госпожице Уивърн — каза тя. — Вече ви бях приготвила вана в северното крило.
— Попий тази вода — продължи Филис Уивърн, без да обръща внимание на казаното. — Използвай кърпите. Няма нищо по-опасно от мокър под. Някой може да се подхлъзне и да си счупи врата.
Възползвах се от възможността да се оттегля.
Навън времето се бе влошило. Гледах през прозореца на салона как навяваният от безпощадния северен вятър сняг заличава очертанията на камионите и микробусите. Към края на следобеда вятърът малко отслабна и сега снегът се сипеше право надолу в сгъстяващия се мрак.
Обърнах се от прозореца към Дафи, която седеше във фотьойла с крака, провесени през страничната облегалка. Пак четеше „Студеният дом“.
„Обожавам книги, в които непрекъснато вали“, ми каза веднъж. — „Също като в истинския живот.“ Не разбрах дали това е някоя от остроумните й обиди и не й отговорих.
— Навън здраво вали — казах аз.
— Винаги вали навън и никога вътре — отвърна тя, без да вдига очи от книгата. — И не казвай „здраво“. Простолюдието се изразява така.
— Татко дали ще успее да се върне от Лондон?
Дафи сви рамене.
— Ако успее — успее, ако не успее може да пренощува у леля Фелисити. Тя обикновено му взема не повече от два кинта за нощувка и закуска.
Дафи се обърна на другата страна, с което ясно показа, че разговорът е приключил.
— Днес се запознах с Филис Уивърн.
Дафи не отвърна, но видях как очите й спряха да се плъзгат по страницата. Поне успях да привлека вниманието й.
— Поговорихме си, докато тя си вземаше вана — доверих й.
Не споменах обаче, че това се бе случило в будоара на Хариет. Ако не друго, поне не бях портаджийка.
Отговор не последва.
— Не те ли интересува, Дафи?
— По-късно ще има достатъчно време да се запозная с тези кинаджии. Винаги се срещат с теб, преди да започнат снимките. Все едно проявяват благоволение. Казват му „да омаем селяндурите“. Някой ще ни разведе, ще ни покаже цялата техника и ще ни увери колко невероятна и модерна е. След това ще ни представи актьорите, като започне с момчето, изпълняващо ролята на героя като дете, когато пропада в леда, и ще завърши със самата Филис Уивърн.
— Явно знаеш доста за тези неща.
Дафи се наду малко.
— Старая се да съм добре информирана — заяви тя. — Освен това са снимали няколко външни изгледа миналото лято у Фостър и Флоси ни разказа всички пикантни клюки.