— Искате ли да ви запозная с нея? — попитах аз.
Имах чувството, че добрият човек щеше да се разплаче. Той прехапа устни и извади носна кърпа, за да изтрие очилата си. Когато осъзна, че е забравил да ги вземе, вместо това си издуха носа.
— Ако обичаш. Надявам се обаче да не се натрапваме — добави той, докато се качвахме по стълбите. — Не ми се иска да умолявам, но понякога нямам друг избор.
Имаше предвид Синтия.
— Последното ни театрално представление не завърши добре, нали? Тъй че сега ще трябва да се реваншираме подобаващо.
Този път, разбира се, имаше предвид Рупърт Порсън, покойния кукловод, чието представление в енорийската зала преди няколко месеца бе грубо прекъснато от една трагедия и една отхвърлена жена.
Бън Кийтс седеше на стол на върха на стълбището, скрила лице в ръцете си.
— О, боже — каза тя, щом я запознах с викария. — Ужасно съжалявам, имам силен пристъп на мигрена.
Лицето й беше бяло като натрупалия сняг навън.
— Колко неприятно — постави ръка на рамото й викарият. — Дълбоко ви съчувствам. Съпругата ми също страда от това заболяване.
„Синтия ли?“, помислих си. — „Мигрена?“ Това със сигурност обясняваше доста неща.
— Понякога й помагат топлите компреси — продължи викарият. — Сигурен съм, че добрата госпожа Малит с радост ще ви приготви такъв.
— Ще се оправя… — започна Бън Кийтс, но викарият вече бе изминал половината път надолу по стълбите.
— О! — извика тя тихичко. — Трябваше да го спра. Не искам да затруднявам никого, но когато ме боли глава, не мисля съвсем трезво.
— Викарият няма нищо против — обясних аз. — Той е много добър човек. Винаги мисли за другите. Всъщност е тук, за да се опита да убеди госпожица Уивърн да изнесе представление за набиране на средства за църквата.
Лицето на Бън пребледня още повече, ако изобщо това бе възможно.
— О, не! — възкликна тя. — Не бива да я моли. Тя не иска и да чуе за благотворителни каузи, изцяло е против тях. Мисля, че е заради някаква случка от детството й. Най-добре го предупреди, преди да е повдигнал въпроса. Иначе със сигурност ще се разиграе отвратителна сцена!
Викарият вече се връщаше и изненадващо вземаше стъпалата през едно.
— Облегнете се назад, скъпа, и затворете очи — каза той с успокояващ тон, който досега не бях чувала.
— Госпожица Кийтс каза, че госпожица Уивърн е неразположена — обърнах се аз към него, докато той поставяше компреса на челото й. — Затова може би е по-добре да не споменаваме за…
— Разбира се, разбира се — прекъсна ме викарият.
По-късно щях да измисля някое безобидно оправдание.
Един глас зад мен попита:
— Бън? Какво, за Бога…?
Обърнах се рязко.
Филис Уивърн, облечена с халат в цвят на орхидея и с вид, здрав като на всички флейтисти в Лондонската филхармония, се носеше по коридора към нас.
— Има пристъп на мигрена, госпожице Уивърн — обясни викарият. — Тъкмо донесох компрес…
— Бън? О, горкичката ми Бън!
Бън изстена тихичко.
Филис Уивърн грабна компреса от ръцете на викария и лично го положи върху слепоочията на Бън.
— О, миличката ми Бън. Кажи на Фили къде те боли.
Бън обърна очи с досада.
— Мариън! — извика и щракна с пръсти Филис Уивърн, и висока, хубава жена с очила с рогови рамки, някогашна ослепителна красавица, се появи сякаш от нищото.
— Заведи Бън в стаята й и помоли Догър веднага да повика лекар.
Докато отвеждаха Бън Кийтс, Филис Уивърн протегна ръка към викария.
— Аз съм Филис Уивърн — стисна тя дланта му с две ръце и я погали лекичко. — Благодаря за навременната ви реакция. Денят ни беше много уморителен: първо горкият Патрик Макналти, а сега и скъпата ми Бън. Много се разстроих, ние сме едно голямо, щастливо семейство.
Изведнъж ме обзе усещане за дежавю: бях виждала това и преди.
Разбира се! Сигурно беше сцена от филмите на Филис Уивърн.
— Задължена съм ви, отче — продължи тя. — Ако не бяхте вие, Бън можеше да падне по стълбите и да се нарани.
Драматизираше: ситуацията изобщо не беше толкова сериозна.
— Ако мога да направя нещо, за да изразя благодарността си, не се притеснявайте да ме помолите.
И тогава викарият избълва всичко — поне по-голямата част. За щастие не спомена за съветите на Синтия относно актьорската игра.