Дори от мястото, на което седях, видях как устните й изобщо не се приближиха до лицето му. Като че ли малко се бе нацупила, задето той обра овациите.
Докато двамата стояха един срещу друг на ръка разстояние, входната врата се отвори и влезе Дезмънд Дънкан.
— Извинявайте — каза той с глас, познат по целия свят. — Последно дневно представление в пантомимния театър. Играхме за кралския двор. Сърце не ми даваше да се разделя с онези прекрасни хора.
Той беше увит в някакво тежко кожено палто от бизон или як. На главата си носеше омачкана широкопола шапка като онези, които носеха художниците на континента.
— Тед! — потупа той по гърба един от електротехниците. — Как е жената? Още ли събира кибритени кутии? Имам една, която ще й хареса, от хотел „Савой“. Липсват само две клечки — добави Дезмънд Дънкан с широко пантомимно намигване.
Гледала го бях във филм, чието заглавие не помнех: разказваше се за момиченце, което наема провалил се адвокат, за да принуди изоставилите я родители да се сдобрят с нея. Бях виждала и негови снимки в списанията, които Дафи криеше в чекмеджето под бельото си.
Дезмънд Дънкан имаше орлов нос и остра брадичка, поради което в профил приличаше на светкавица, профил, който вероятно разпознаваха веднага от Гренландия до Нова Зеландия.
Внезапното ахване, което долетя зад гърба ми от горния етаж, ме накара да източа врат и да се обърна. Трябваше да се досетя! Дафи и Фели надничаха през перилата. Явно лежаха по корем на пода.
Фели ми помаха бързо с ръка, с което показа, че не бива да издавам присъствието им, като ги зяпам.
Изкачих стълбите и легнах на пода между тях. Дафи се опита да ме ощипе, но аз се извъртях.
— Ако го направиш отново, ще изкрещя името ти и номера на сутиена ти — изсъсках аз и тя ме изгледа злобно.
Дафи беше започнала да се развива в тази област наскоро и още се притесняваше да разгласява подробностите.
— Вижте ги само! — прошепна Фели. — Филис Уивърн и Дезмънд Дънкан… заедно… тук… в Бъкшоу!
Надзърнах през перилата тъкмо когато те докоснаха върховете на пръстите си — като Бог и Адам на тавана на Сикстинската капела, макар че с тези дрехи, поне отгоре, изглеждаха повече като едър бизон, изправил се лице в лице с малка хартиена въртележка.
Дезмънд Дънкан вече събличаше дебелото си палто, което веднага бе поето от дребния мъж, пристигнал с него.
— Вал! — каза гръмко той, докато оглеждаше вестибюла. — Пак успя!
Вал Лампман отвърна със суха усмивка и си погледна часовника с почти престорена небрежност.
— Добре тогава — каза той. — Всички вече са тук. Джанет и Клифърд, свободни сте. Все пак тази вечер ще репетираме с главните актьори. Утре сутрин в седем и трийсет ще преглеждаме сценария, в девет и петнайсет са пробите за костюмите. Госпожица Трод ще ви раздаде графика след два часа.
— Сега е шансът ти — прошепна Дафи и смушка Фели. — Върви да го питаш!
Във вестибюла актьорите и снимачният екип започваха да се разотиват, а Вал Лампман остана сам в подножието на стълбите да си запише нещо в бележника.
— Не! Размислих — заяви Фели.
— Глупачка! — отвърна Дафи. — Искаш ли аз да го питам? Ще го направя, уверявам те. Иска да е статистка — прошепна ми Дафи. — Твърдо е решила.
— Не! Мълчи! — прекъсна я Фели.
— О, господин Лампман — каза Дафи доста силно, — сестра ми…
Вал Лампман вдигна очи към сенките.
Фели ощипа Дафи по ръката и изсъска:
— Престани!
Изправих се, разтрих лице с длан, пригладих дрехите си и тръгнах надолу по стълбите по начин, с който татко би се гордял.
— Господин Лампман? — казах от площадката. — Казвам се Флавия де Лус и живея тук, в Бъкшоу. Сестра ми Офелия е седемнайсетгодишна и се надява, че бихте й дали малка роля на статист. Ето я горе, наднича през перилата — посочих аз.
Вал Лампман засенчи очи и се взря в тъмния дървен парапет.
— Моля, покажете се, госпожице Де Лус — каза той.
Горе, Фели се изправи на колене, после стана, отупа дрехите си и надникна глуповато над перилата.
Последва неловко мълчание. Вал Лампман вдигна шапката си и се почеса през рядката си сламеноруса коса.
— Става — рече той най-накрая. — Утре сутринта се обади на госпожица Трод.
Телефонът иззвъня в килера под стълбите и макар да не го видях, чух как Догър излиза с отмерени стъпки от кухнята, за да вдигне. След приглушен разговор, той дойде във вестибюла и ме забеляза на стълбите.