Светът през прозореца на стаята ми имаше болнавия блед цвят на недобре промита фотография: сивкаво черно и бяло, под които прозираше заплашителен нюанс на лилавото, сякаш небето мърмореше: „Само почакайте!“
Все още падаха насмешливи снежинки и се рееха бавно като предупредителни бележки от боговете, размахващи миниатюрните си замръзнали юмручета, докато минаваха покрай прозореца.
Половината снимачен екип се бе заел да прокопае лабиринт от пътеки между микробусите и камионите.
Бързо прерових купчина грамофонни плочи (Дафи ми бе казвала, че като малка съм произнасяла думата като „грампафон“), намерих онази, която търсех, и я избърсах с полата си от прахта.
Беше „Утро“ на Едвард Григ, от сюитата му „Пер Гинт“: същата мелодия, която Рупърт Порсън (вече покойник) използва миналия септември за куклената си пиеса „Джак и бобеното стъбло“.
Това не беше любимата ми утринна музика, но бе несравнимо по-предпочитана от „Нека всички пеем като птички“. Освен това на калъфа имаше прекрасна картина на куче, кипнало озадачено глава, докато слуша излизащия от фунията глас на господаря си, без да съзнава, че господарят му стои зад него и го рисува.
Навих добре пружината на грамофона и поставих игличката върху въртящата се плоча.
„Ла-ла-ла-ЛА, ла-ла, ла-ла, ЛА-ла-ла-ла“ — запригласях аз, като дори правех паузи на точните места до края на основната мелодия.
И тогава, понеже ми се стори удачно за подобен мрачен и студен ден, намалих оборотите и музиката зазвуча сякаш на целия оркестър изведнъж му е прилошало: сякаш някой е отровил музикантите.
О, как обожавам музиката!
Въртях се из стаята и забавях движенията си със забавянето на музиката като парцалена кукла, чийто пълнеж от дървени стърготини изтича, докато пружината на грамофона не се разви докрай и не се строполих безжизнена на пода.
— Надявам се, че не се пречкаш — каза Фели. — Не забравяй какво ни помоли татко.
Бавно изплезих език като червей, излизащ от пръстта след дъжд, но усилията ми отидоха напразно. Фели не сваляше очи от листа в ръката си.
— Това ролята ти ли е? — попитах аз.
— Всъщност да.
— Дай да видя.
— Не. Това не ти влиза в работата.
— О, стига Фели! Нали аз го уредих. Ако ти платят, искам половината.
Дафи си отбеляза с пръст страницата от „Студеният дом“, до която бе стигнала.
— „На З. П., И. Ф., прислужница оставя писмо на масата“ — заяви тя делово.
— Това ли е всичко? — попитах аз.
— Да.
— Но какво означава?
— Означава, че на заден план, извън фокус, прислужница оставя писмо на масата. Кратко и ясно.
Фели се правеше на заета, но разбрах по плъзващата по гушата й руменина, че ни слуша. Сестра ми Офелия беше като онези екзотични жаби, които неволно сменят цвета на кожата си като предупреждение. Жабата се опитва да те убеди, че е отровна. Същото беше и при Фели.
— Карамба! — възкликнах. — Ще станеш известна, Фели!
— Не казвай „Карамба“ — сопна се тя. — Знаеш, че на татко не му харесва.
— Той се прибира тази сутрин — напомних й аз. — Заедно с леля Фелисити.
При тези думи над масата падна всеобщ мрак и довършихме закуската си в ледено мълчание.
Влакът от Лондон трябваше да пристигне на гарата в Додингсли в десет и пет. Ако Кларънс Мънди ги бе взел с таксито си, татко и леля Фелисити щяха да са в Бъкшоу за половин час. Но днес, заради снега и погребалната скорост, с която викарият шофираше, реших, че ще се приберат чак след единайсет часа.
Всъщност чак в един и петнайсет Морисът на викария спря уморено пред входа, натъпкан като каруца на бежанци с най-разнообразни предмети в странни форми, които стърчаха от прозорците и бяха привързани върху покрива. Щом излязоха от колата, веднага разбрах, че татко и леля Фелисити са се карали.
— За бога, Хавиланд — казваше тя, — на всеки, който не може да различи сипка от званка, трябва да се забрани да гледа през прозореца на влака.
— Сигурен съм, че беше званка, Лиси. Имаше отличителните…
— Глупости. Донеси ми чантата, Денуин. Онази с големия метален катинар.
Викарият като че ли малко се изненада, че му нареждат така безцеремонно, но извади платнената чанта от задната седалка и я подаде на Догър.
— Много съобразително да се сетиш да сложиш и зимни гуми, и вериги — продължи леля Фелисити. — Повечето свещеници са кръгли нули що се отнася до автомобили.