Чак сега забелязах, че татко е излязъл от кабинета си и стои тихо до куп сандъци.
— Може би има по-удобно решение — приближи се той. — Госпожице Уивърн, добре дошли в Бъкшоу. Аз съм Хавиланд де Лус.
— Полковник Де Лус! Много се радвам най-накрая да се запознаем! Толкова съм слушала за вас. Безкрайно съм ви задължена, че така любезно отворихте вратите на прекрасния си дом за нас.
Прекрасен дом ли? Шегуваше ли се? Не можех да преценя.
— Няма защо да ми благодарите — отвърна татко. — Всички ние сме задължени по един или друг начин.
Последва неспокойна тишина.
— Аз, например — продължи той, — съм задължен на стария си приятел викария, задето докара мен и сестра ми от гарата в Додингсли. Опасно начинание по заледени и затрупани пътища, приключило благополучно благодарение на отличните му шофьорски умения.
Викарият промърмори нещо за зимни гуми, подсилени с вериги за сняг, и се отдръпна назад, за да остави и татко да се порадва на блясъка, разпръскван от Филис Уивърн.
Двамата още стояха със стиснати ръце, а татко казваше:
— Ще ми позволите ли да предложа Бъкшоу за сцена на вашето представление? Все пак говорим само за една вечер и съм сигурен, че няма да е в нарушение на споразумението ни, ако разчистим вестибюла и поставим столове за няколко часа.
— Великолепно! — възкликна викарият. — Тук ще се побере цял Бишъпс Лейси, до последния мъж, жена и дете, че ще остане и място да дишаме. Сега, като се замисля, дори е по-просторно от енорийската зала. Колко странно, че досега не ми бе хрумвало! Твърде късно е да лепим афиши и да раздаваме листовки, но ще помоля Синтия да отпечата билети на хектографа. Всяко нещо по реда си обаче. Първо ще трябва да помоли дамите от Групата за взаимопомощ да позвънят на всички в селото и да ги запишат за присъствие.
— А аз ще поговоря с режисьора — каза Филис Уивърн и най-накрая пусна ръката на татко. — Сигурна съм, че няма да има проблем. Вал не може да ми отказва за някои неща, а аз ще се погрижа това да е едно от тях.
Тя се усмихна чаровно, но забелязах, че и татко, и викарият извърнаха очи.
— Добро утро, Флавия — поздрави ме тя накрая, но не ми се понрави колко късно ме забеляза.
— Добро утро, г-це Уивърн — отвърнах аз и се отдалечих към салона с изражение, показващо, че хич не ми дреме. Ще й покажа аз на нея това-онова за актьорската игра!
Очите ми сигурно бяха изскочили от орбитите си. Облечена със зеления копринен тоалет, с който бе играла ролята на Беки Шарп в постановката на самодейния театър „Панаир на суетата“, Фели стоеше пред кръгла масичка и поставяше и вземаше от нея писмо.
Пробва с изящно движение, после с кратко колебание, а накрая със злобно хвърляне — сякаш не можеше да гледа писмото. Репетираше ролята си — или поне ролята на едната си ръка — в „Писъкът на гарвана“.
— Побъбрих си с Филис — казах аз небрежно, като малко преувеличих фактите. — Двамата с Дезмънд Дънкан ще изиграят сцена от „Ромео и Жулиета“ в събота вечерта тук във вестибюла. С благотворителна цел.
— Никой няма да дойде — обади се подразнено Дафи. — Първо, точно преди Коледа е. Второ, няма да има време да разберат. Трето, в случай че не ти е минало през ум, в това време никъде не можеш да излезеш без снегоходки и санбернар.
— Грешиш. Обзалагам се на шест пенса, че цялото село ще дойде.
— Дадено! — рече Дафи, плю в длан и ми стисна ръката.
Това бе първият ми физически контакт със сестра ми от онзи път преди месеци, когато двете с Фели ме завързаха и ме завлякоха в мазето за инквизиция на свещи.
Свих рамене и се отправих към вратата. Хвърлих един поглед на излизане и видях, че ръката на Беки Шарп още вдига и оставя писмото с механично движение като играчка с часовников механизъм.
Макар в действията да имаше нещо достойно за съжаление, за пръв път в живота си не можех да посоча какво.
По средата на коридора чух гневни гласове във вестибюла. Естествено, спрях и се заслушах. Едновременно съм благословена и прокълната с наследения от Хариет остър слух: почти свръхестествена чувствителност към звуци, за която понякога благодарях, а друг път проклинах, като никога не знаех кое от двете ще бъде този път.
Веднага разпознах гласовете на Вал Лампман и Филис Уивърн.
— Не давам пет пари, че си обещала — казваше той. — Просто ще им кажеш, че представлението се отменя.